Том не усещаше нещата по същия начин. Като начало вината не беше негова, а и той нямаше такава нужда от деца, каквато изпитвах аз. Искаше да бъде баща, наистина, сигурна съм, че мечтаеше за деня, когато щеше да рита футбол в градината със сина си или да носи дъщеря си на рамене в парка, но смяташе, че животът ни е прекрасен и така. Щастливи сме, ми казваше, защо просто не се насладим на щастието си? И постепенно започна да се дразни. Не разбираше как е възможно да ти липсва нещо, което никога не си имал и как е възможно да тъгуваш за него.
Чувствах се изолирана в мъката си. Превърнах се в самотница, затова започнах да пия. Първо по малко, после малко повече, и от цялата работа станах още по-самотна защото никой не искаше да се занимава с пиян човек. Постепенно започнах да губя почвата под краката си и пиех. Или пък пиех и затова губех почва под краката си. Обичах paботата си, но кариерата ми не можеше да се нарече бляскава. Дори и да беше, хайде да бъдем откровени: все още жените са оценявани главно заради две неща – външния им вид и ролята им на майки. Аз не съм хубава и не мога да имам деца. В какво ме превръща това? В нищожество.
Разбирам, че нямам право да търся причината за зависимостта си в това. Не мога да обвиня родителите си или детството, нямам чичо насилник, не ми се е случвало нищо ужасно. Вината си е изцяло моя. Така или иначе, щях да имам проблеми с алкохола. Винаги съм обичала да пия. Не станах по-тъжна, а тъгата е доста отегчително нещо – и за тъжния човек, и за всички около него. И така, от прекаляваща с пиенето се превърнах в алкохоличка, а от това няма нищо по-отегчително.
Сега съм по-добре. На тема деца, имам предвид. Пооправих се, откакто останах сама. Трябваше да направя нещо. Прочетох много книги и статии по въпроса и осъзнах, че е нужно да приема истината и да направя нещо за себе си. Има различни стратегии за справяне с тази ситуация, има надежда. Ако се стегна и престана да пия, имам възможност да осиновя дете. А и не съм навършила още трийсет и четири – нищо не се знае. Сега съм по-добре, отколкото преди две години, когато зарязвах количката с продуктите и напусках магазина, ако наоколо имаше много деца и майки; тогава не бях в състояние да отида в парка, да седна близо до детска площадка и да наблюдавам как дундестите хлапета се спускат по пързалката. В най-лошите моменти, когато гладът за дете беше просто непоносим, ми се струваше, че губя ума си.
И може би го изгубих за известно време.
В деня, за който стана въпрос в полицията, може би наистина не бях на себе си. Този ден ме ужили нещо, което Том каза. Направо ме пусна по пързалката. Не, не го каза, а го написа. Същата сутрин го прочетох във фейсбук. За мен не беше нещо неочаквано. Знаех, че тя ще роди, той ми беше казал, а и аз я бях виждала, бях видяла онези розови транспаранти в детската стая и беше ясно, че скоро ще се случи, ала мислех за детето като за нейно. До деня, когато видях снимката. Той държеше новородената си дъщеря, гледаше надолу към нея и се усмихваше. Отдолу бе написал: "Ето за какво е цялата врява. Никога не съм изпитвал такава любов. Това е най-щастливият ден в живота ми". Представих си как го пише, знаейки, че аз ще го видя, ще прочета тези думи и те ще ме убият. Но въпреки това ги бе написал. Не му е пукало. Родителите не се интересуват от нищо, освен от децата си. Те са центърът на тяхната вселена. Те са всичко, за което си заслужава да се живее. Никой друг не е важен, няма значение; дали страда, или се радва, той просто не съществува за тях.
Страшно се ядосах. Направо побеснях. Може би съм искала да си отмъстя. Да им покажа колко много страдам и колко истинска е мъката ми. Не знам. Но сглупих.
След няколко часа се върнах в полицията. Попитах има ли възможност да поговоря насаме с Гаскил, но той заяви, че иска Райли да присъства. Харесвам го, но след това започнах да го харесвам по-малко.
– Не съм нахлула в дома им – започнах нервно. – Просто отидох там. Исках да говоря с Том. Но когато позвъних, никой не отвори...
– Тогава как влязохте? – попита ме Райли.
– Вратата беше отворена.
– Външната врата е била отворена?
Въздъхнах.
– Не, разбира се. Плъзгащата се врата отзад, която води към градината.
– А как се оказахте в градината?
– Прескочих оградата. Знаех пътя...