– Значи сте прескочили оградата, за да влезете в дома на бившия си съпруг?
– Да. Ние слагахме... Отзад винаги имаше резервен ключ! Криехме го на определено място, в случай че някой от нас си изгуби своите или ги забрави. Но не съм влизала с взлом. Просто исках да говоря с Том. Помислих си, че... звънецът може да не работи.
– Станало е през деня в работен ден, нали? Защо решихте, че бившият ви съпруг ще си е вкъщи? Обадихте ли му се по телефона?
– Господи! Ще ме оставите ли да говоря? – извиках, а тя поклати глава и ми се усмихна по онзи начин, сякаш ме познава, сякаш може да прочете мислите ми.
– Прескочих оградата – продължих, опитвайки се да намаля децибелите, – и почуках на стъклото на вратата, която беше леко отворена. Никой не дойде. Подадох глава и изпиках Том. Отново никой не се появи, но чух детски плач. Влязох и заварих Ана...
– Госпожа Уотсън ли?
– Да. Госпожа Уотсън спеше на дивана. Бебето беше в подвижната количка и плачеше, направо пищеше със зачервено лице... изглежда беше плакало дълго.
Докато разказвах, ми дойде наум, че трябваше да им кажа как съм чула бебето да плаче още от улицата и затова съм влязла през задната врата. Така нямаше да изглеждам абсолютна маниачка.
– Бебето е плачело, майка му е била там и не се е събудила, така ли е, госпожо? – попита Райли.
– Да.
Райли подпря лакти на бюрото и покри устата си с ръце, така че не виждах ясно изражението ѝ, но усетих, че не ми вярва. Знаеше, че лъжа.
– Взех го, за да го успокоя. Това е всичко. Взех го, защото исках да спре да плаче.
– Не, това не е всичко, защото когато Ана се е събудила, вие не сте били там, нали? Били сте в градината до оградата, близо до железопътната линия.
– Тя не спря да плаче веднага – казах. – Започнах да я люлея, но не млъкваше, затова излязох навън с нея.
– До железопътната линия?
– В градината.
– Имахте ли намерение да сторите нещо лошо на детето?
Скочих на крака. Мелодраматично е, знам, но исках да ги накарам да разберат... да накарам Гаскил да разбере колко абсурдно е подобно предположение.
– Не искам да слушам подобни обвинения. Дойдох да ви кажа за онзи мъж. Дойдох да помогна. А вие... в какво всъщност ме обвинявате? За какво?
Гаскил остана спокоен, не се впечатли много. Даде ми знак да седна и каза:
– Госпожо Уотсън, другата... госпожа Уотсън – Ана – спомена името ви при разпита на съседите на Меган Хипуел. Каза ни, че и в миналото сте се държали странно, като обезумяла. По този повод ни разказа за инцидента с детето. Обясни ни, че сте подложили на тормоз и нея, и съпруга ѝ, и продължавате непрекъснато да се обаждате в дома им. – Той погледна за момент в бележките пред себе си. – И все през нощта. Отказвате да разберете, че с брака ви е свършено...
– Това просто не е истина!
Да, упорствах и да, звънях на Том от време на време, но не всяка нощ, това си е чисто преувеличаване. Започнах да подозирам, че Гаскил изобщо не е на моя страна, и отново ми се доплака.
– Защо не променихте името си? – попита ме Райли.
– Моля?
– Все още използвате фамилията на бившия си съпруг. Защо? Ако някой ме зареже заради друга жена, веднага ще поискам да се отърва от името му. Със сигурност нямаше да искам да споделям едно име със заместничката си.
– Аз не съм толкова дребнава.
Всъщност съм ужасно дребнава. Побърквам се от мисълта, че тя също е Уотсън.
– Да, изобщо не сте. И пръстенът... онзи на верижката около врата ви. Това сватбеният ви пръстен ли е?
– Не – излъгах аз. – Той е... беше на баба.
– Наистина ли? Добре. От всичко казано мога да заключа както и самата Ана Уотсън ни каза, че не желаете да продължите напред и отказвате да приемете, че бившият ви съпруг си има ново семейство.
– Не виждам...
– ... какво общо има това с Меган Хипуел? – завърши тя изречението вместо мен. – Имаме сведения, че вечерта, когато тя е изчезнала, вие – нестабилна личност с упорито пиянство сте била забелязана на улицата, където живее тя. Имайки пред вид приликата между Меган и госпожа Уотсън...
– Изобщо не си приличат – извиках, възмутена от предположението.
Джес няма нищо общо с Ана. Меган няма нищо общо с Ана.
– И двете са руси, слаби, дребни жени с бяла кожа...
– И съм нападнала Меган Хипуел, мислейки, че е Ана? Това е най-глупавото нещо, което съм чувала – извиках, но онази буца в гърлото ми започна отново да тупти. Всичко случило се в събота вечерта продължава да тъне и мрак.
– Знаехте ли, че Ана Уотсън и Меган Хипуел се познават? – попита ме Гаскил и ченето ми увисна.
– Какво? Не, те не се познават.