На шестнайсет години се преместила да живее при своя приятел в къщата му до Холкам в Норфолк. Нейна приятелка от училище разказва: "Той беше по-възрастен, музикант или нещо подобно. Взимаше наркотици. Когато двамата се събраха, спряхме да се виждаме". Името на приятеля ѝ не е дадено, следователно не са го намерили. Може дори да съществува. Приятелката от училище може да си измисля само за да види името си във вестника.
След това журналистката прескача няколко години и в следващия момент Меган вече е на двайсет и четири, живее Лондон и работи като сервитьорка в един ресторант в северната част на града. Там се запознава със Скот Хипуел, независим айти специалист, приятел на управителя на ресторанта. Двамата се влюбват. След "кратка, но интензивна връзка" сключват брак. Тогава тя е на двайсет и шест, а той на трийсет.
Следват още няколко цитата, единият е от Тара Епстийн, приятелката, с която Меган е трябвало да прекара вечерта, когато изчезва. Тя твърди, че Меган е "прекрасно момиче което изглеждало "много щастливо". "Скот не би я наранил казва тя. – Той я обича с цялото си сърце". Всичко казано от нея е абсолютно клише. Онова, което ме заинтригува, думите на един от художниците, излагали картини в нейната галерия, някой си Раджеш Гуджрал, който казва, че Меган е "чудесна жена, забавна, красива и с остър ум, независима личност с топло сърце". Имам чувството, че Раджеш си е падал по нея. Прочитам и още едно изказване от човек на име Дейвид Кларк, "бивш колега" на Скот, който казва: "Меган и Скот са страхотна двойка. Двамата са много щастливи и влюбени един в друг".
Следва информация за хода на разследването, но казаното от полицията е равно на нула: били говорили с "определен брой свидетели", работели "по няколко версии". Единственият интересен коментар е на инспектор Гаскил, който заявява, че двама мъже помагат на полицията в тяхното разследване. Повече от сигурна съм, че и двамата са заподозрени. Единият сигурно е Скот. Може ли другият да е Б? И дали Б. не е Раджеш?
Толкова се захласвам във вестниците, че забравям да обърна обичайното внимание на пътуването. Имам чувството, че току-що сме тръгнали, когато влакът спира на обичайното си място срещу червената светлина на семафора. В градината на Скот има хора – пред задната врата виждам двама униформени и ми се завива свят. Открили ли са нещо? Намерили ли ли са я? Има ли заровено тяло в градината, или е скрито под дъските в къщата? Не мога да спра да мисля за онези дрехи до железопътната линия, което е глупаво, защото ги видях, преди Меган да изчезне. Плюс това, дори някой да ѝ е направил нещо, това със сигурност не е Скот. Няма как да е Скот, той е луд по нея, няма човек, който да не го казва.
Днес денят е мъглив, времето се обърна, небето е оловно-сиво, плашещо. Не виждам какво става в къщата, няма как, и това ме довежда до отчаяние. Не мога да стоя настрани,за добро или за лошо, аз съм част от всичко това. Трябва да разбера какво става.
Но имам план. Първо, трябва да проуча има ли някакъв ничии да си върна паметта и да си спомня какво се случи в събота. Ще отида до библиотеката, ще проуча въпроса и ще открия може ли хипнозата да ми помогне, възможно ли е наистина да възстановя изгубените часове. Второ – и аз мисля, че е много важно, защото полицията изглежда не ми повярва, когато им казах за любовника, – трябва да се свържа със Скот Хипуел. Трябва да му кажа. Той заслужава да знае.
Вечер
Влакът е пълен с мокри до кости от дъжда хора. От дрехите им се издига пара и се кондензира по прозорците. Миризмата от телата им, от парфюма и праха за пране се носи в наведените им надолу мокри глави. Надвисналите над нас страховити облаци от тази сутрин натежаваха и потъмняваха все повече и накрая небето изригна като в мусонна буря. Точно когато хората напуснаха работните си места, дъжд плисна изведнъж, обърна се в порой и превърна пътищата в реки, които изпълниха метростанциите и гарите с отварящи и затварящи чадърите си мъже и жени.
Сутринта не си взех чадър, затова съм мокра от глава до пети, сякаш някой е излял пълна кофа с вода върху мен. Памучният панталон залепва за бедрата ми, а светлосинята блуза прозира смущаващо. През целия път от библиотеката до гарата тичах, притиснала чантата до гърдите си, за да скрия, каквото мога, и по някаква причина намерих това забавно – има нещо смешно в изненадания от пороен дъжд човек. Докато стигна до Грейс Ин Роуд, вече се смеех толкова силно, че едва успявах да си поема въздух. Не си спомни кога за последно съм се смяла така.