Сега обаче не се смея. Щом си намерих място, веднага извадих телефона и проверих новините по случая "Меган Хипуел". Онова, от което се страхувах, вече е факт. "В полицейския участък на Уитни е разпитан трийсет и пет годишен мъж по подозрение във връзка с изчезването на Меган Хипуел, изчезнала от дома си от събота вечерта". Това е Скот. Сигурна съм. Мога само да се моля да е прочел имейла ми, защото разпит под подозрение е сериозно нещо. То означава, че го мислят за извършител на престъпление. Но, разбира се, още нищо не е категорично. Може изобщо да няма престъпление и Меган да си е добре. От време на време през съзнанието ми минава мисъл, че може да си е жива и здрава, да седи на някой хотелски балкон с изглед към морето, вдигнала крака на парапета, и да държи чаша с освежаваща напитка.
Тази картина ме обнадеждава и едновременно с това ме разочарова, а разочарованието ме кара да се чувствам зле. Честно, не ѝ желая злото, въпреки че изневери на Скот, въпреки че разби илюзиите ми за съвършената двойка и това ме ядоса. Не. Разочарована съм, защото се чувствам част от тази загадка и вече не съм просто момичето във влака, пътуващо напред-назад без цел и посока. Искам Меган да се върне жива и здрава. Наистина. Но не още.
Тази сутрин изпратих на Скот имейл. Лесно намерих адреса му. Пуснах името му в Гугъл и открих www. shipwellconsulting.co.uk – рекламният сайт, където предлага "айти консултации и уебуслуги за бизнес организации и организации с идеална цел". Разбрах, че е той, защото бизнес адресът му се оказа и домашният му адрес.
Изпратих му кратко съобщение:
Скъпи Скот,
Казвам се Рейчъл Уотсън. Двамата не се познаваме, но много бих искала да говоря с теб във връзка със съпругата ти. Нямам информация за местонахождението ѝ и не знам какво ѝ се е случило, но знам нещо, което би могло да ти помогне. Ако не искаш да говориш с мен, ще те разбера, но ако все пак решиш, уведоми ме на този имейл адрес.
Сърдечни поздрави,
Рейчъл
Нямам представа дали ще се свърже с мен, аз сама не бих го направила, ако съм на негово място. И той, като полицията, сигурно си мисли, че съм побъркана, някаква откачалка, прочела за инцидента във вестника. Ако са го арестували, няма как да разбера дали е имал възможност да прочете писмото ми. Но трябваше да опитам.
И сега съм отчаяна, просто ми иде да се разплача. Не мога да видя нищо през тълпата от хора, но дори и да можех, този път влакът не спира, продължава директно напред и не ми оставя никаква възможност да надникна от другата страна на линията и да видя дали дъждът не отмива някое важно доказателство. Може би в момента изчезват завинаги решаващи улики. Петна от кръв, отпечатъци, фасове от цигари с нечие ДНК по тях. Толкова ми се пие, че усещам вкуса на виното в устата си. Представям си в детайли как алкохолът се влива във вените ми и ми замайва главата.
Пие ми се като на смок и в същото време не ми се пие, защото ако издържа и днес, ще станат три дни без алкохол а аз не мога да си спомня кога за последно се е случва да не пия три дни поред. Вкусът на виното е отчетлив, примесен с още нещо, с вкус на отдавна забравена упоритост. Някога имах волята да пробягам десет километра преди закуска и да карам седмици наред с 1300 калории на ден. Това беше едно от нещата, които Том обичаше у мен. Наричаше ме "моята упорита женичка", "моята желязна воля." Спомням си как при една караница, малко преди края, когато нещата между нас се бяха влошили съвсем, той си изпусна нервите и извика: "Какво стана с теб, Рейчъл? Кога стана толкова слабохарактерна?".
Не знам. Не знам кога и не знам къде отиде волята ми, не си спомням кога съм я изгубила. Мисля, че с времето се изпари парче по парче и накрая изчезна напълно.
Влакът забавя ход, спирачките пищят тревожно на сигнала пред гарата в Уитни. Вагонът се изпълва с шум, правостоящите пътници се блъскат, спъват се един в друг, настъпват се и се извиняват шепнешком. Вдигам глава и погледът ми попада право в очите на мъжа от събота вечерта, онзи, червенокосият, който ми помогна, когато се спънах. Той не трепва, невероятно сините му очи не помръдват от моите. Така се стряскам, че изпускам телефона си. Навеждам се, вдигам го и отново го търся, този път предпазливо, не директно. Обхождам вагона с поглед, изтривам запотения прозорец с лакът, надниквам навън и чак тогава поглеждам към него. Той ми се усмихва и навежда леко главата си настрани.