Лицето ми пламва, не знам как да реагирам на усмивка му, защото нямам представа какво означава. Може би е "О, здрасти, помня те отпреди". Или е "А, ето я онази досадница, която падна по стълбите, след като ми наговори куп простотии". Или е нещо друго? Не знам, но като се замисля, в съзнанието ми се оформя картина: аз се спъвам на стъпалата, падам и след миг го чувам да казва: "Добре ли си, скъпа?".
Обръщам се и отново се заглеждам през прозореца. Усещам погледа му върху себе си и ми се ще да се скрия, да изчезна. Влакът поема напред и след секунди влиза в гарата на Уитни, хората сгъват вестниците, прибират солети, бонбони и телефони, тръгват към изхода, пробивайки си път с лакти и рамене, и заемат позиции до вратата. Отново се обръщам и въздъхвам облекчено – той тръгва към вратата и слиза от влака.
Изведнъж се сещам. Каква идиотка съм! Трябва да стана и да го последвам. Трябва да говоря с него. Може би знае каквo се е случило онази вечер или какво не се е случило. Може би ще попълни някои места в черната дупка. Ставам от мястото, но обхваната от колебание, не помръдвам. Вече е късно, вратите ще се затворят всеки момент. Аз съм в средата на вагона. Няма да имам време да си пробия път през тълпата и да стигна до тях. Чува се сигнал, те се затварят и влакът потегля. Все още права, се обръщам и поглеждам през прозореца. Мъжът от събота стои на ръба на перона под дъжда и ме гледа, докато отминавам.
И сега, колкото повече наближавам дома, толкова повече се ядосвам на себе си. На път съм да сляза в Нордкоут да сменя влаковете, да се върна в Уитни и да го намеря. Идеята е глупава и много рискована, предвид предупреждението на Гаскил да стоя далеч от онзи район, но вече ми дойде до гуша да се питам какво стана онази вечер. Няколко часа (признавам, доста изморителни) търсене в Гугъл тази сутрин потвърдиха онова, което вече подозирах: хипнозата не помага за възвръщането на спомени при пълна загуба на паметта. Както разбрах от предишната статия ние не съхраняваме спомени от този момент, защото ням какво да си спомним. Това е, и винаги ще си остане черна дупка в съзнанието ми.
МЕГАН
7 март 2013, четвъртък
Следобед
Стаята е тъмна, въздухът – гъст, сладък, наситен с аромата на телата ни. Отново сме в "Лебеда", в стаята под стряхата на хотела. Но този път е различно, защото той все още е тук и ме наблюдава.
– Къде искаш да отидем, ако можем? – пита ме след миг.
– В някоя от къщите на плажа в Коста де ла Луз – отвръщам. Той се усмихва.
– И какво ще правим там?
– Имаш предвид, какво друго, освен това, нали? – засмивам се аз. Пръстите му обхождат бавно корема ми.
– Да, за другото питам.
Ще отворим кафе-бар, ще продаваме картини, ще се учим да сърфираме.
Той целува хълбока ми и пита:
– Какво ще кажеш за Тайланд?
Сбръчквам нос.
– Там е пълно с деца. Предлагам ти Сицилия – обръщам се към него аз. – На някой от островите Егади. Ще отворим баp на плажа, ще ходим за риба...
Той отново се засмива, после ляга върху мен и ме целува.
– Неустоима – шепне в ухото ми. – Ти си неустоима.
Искам да се засмея, да кажа високо: "Видя ли? Победих. Казах ти, че няма да бъде за последен път. Няма да има после ден път", но само прехапвам устни и затварям очи. Бях права да, но не мисля, че ще ми донесе нещо хубаво, ако го кажа на глас. Предпочитам да се насладя мълчаливо на победата си; тя ми носи толкова удоволствие, колкото и докосването му.
Когато се успокояваме, той заговаря по странен начин, не съм го чувала досега да говори така. Обикновено аз съм бъбривката, но този път той ме изненадва. Казва ми, че се чувства празен отвътре, разказва за семейството, което е оставил, за жената преди мен и за другата преди нея, онази, която му завъртяла главата и опустошила душата му. Не вярвам в теорията за сродните души, но двамата наистина се разбираме, не съм усещала такава близост с друг мъж, поне не съм; усещала от дълго време. Тя идва от споделени преживявания от това, че знам какво е да се чувстваш празен отвътре.
Празен отвътре: това го разбирам. И започвам да си мисля, че няма начин да запълня тази празнина. Ето какво разбрах от терапията си: празнините в живота на човека са постоянни. Трябва да успееш да изградиш живота си около тях, да си пробиеш път, както корените на дърветата си пробиват път между бетона. Трябва да моделираш себе си около и въпреки тези празнини. Знам това и го разбирам, но не го казвам на глас. Не и сега.
–Кога заминаваме? – питам, но той не отговаря. Заспивам и когато се събуждам, него вече го няма.