8 март 2013, петък
Сутрин
Скот ми носи кафето на терасата.
– Тази нощ си поспа – казва той, навежда се, целува ме по главата и застава зад мен с ръце на раменете ми, топли и уверени.
Облягам глава на него, затварям очи и се заслушвам в тракането на влака, който забавя ход и спира точно срещу къщата. В началото, когато се преместихме тук, Скот обичаше да маха с ръка на пътниците и това ме разсмиваше. Той ме прегръща по-силно, отново се навежда и този път ме целува по врата.
– Тази нощ спа – повтаря той. – Сигурно се чувстваш по-добре.
– Така е.
– Значи терапията работи?
– Имаш предвид, дали ремонтът е към края си?
– Не ремонтът – казва той и аз чувам болката в гласа му. – Нямах предвид...
– Знам. – Вдигам ръка и стискам лекичко неговата. – Просто се пошегувах. Да, мисля, че има прогрес. Но не е толкова просто, разбираш ли? Не знам дали ще дойде моментът, когато ще мога да кажа, че със сигурност ми помага и наистина съм по-добре.
Настъпва тишина. Ръцете му ме притискат още по-силно.
– Значи ще продължиш да ходиш? – пита след малко и аз отвръщам, че да, ще ходя.
Имаше време, когато си мислех, че той може да замести всяка липса в мен, да ми бъде достатъчен. Години наред го вярвах. Обичах го с цялото си сърце. И още го обичам.
Но повече не мога да се заблуждавам. Единственото време, когато се чувствам себе си, е на тези тайни трескави следобеди като вчерашния. Тогава, в онази гореща и здрачна стая, наистина се почувствах жива. Ала може ли някой да ми гарантира, че ако избягам, няма отново да открия, че те не са ми достатъчни? Кой може да потвърди, че няма да се окажа в същото положение, в което съм сега – несигурна, задушаваща се като в капан? Ако стане така, ще поискам да избягам отново, и после отново, и накрая ще се върна при онази стара железопътна линия, защото няма да има повече къде да отида. Може би ще стане така. А може би не. Човек трябва да поема рискове, нали?
Слизам на земята и му казвам довиждане. Той слага ръка на кръста ми и отново ме целува по главата.
– Обичам те, Meгс – прошепва в ухото ми и аз се чувствам най-лошият човек на света. Очаквам с нетърпение да затвори вратата след себе си, за да се наплача.
РЕЙЧЪЛ
19 юли 2013, петък
Сутрин
Влакът в 8:04 е почти празен. Прозорците са отворени и след вчерашната буря въздухът пълни вагона с хладна свежест. Меган липсва от сто трийсет и три часа, а аз се чувствам много по-добре в сравнение с предишните месеци. Когато се събудих тази сутрин, се погледнах в огледалото и видях разликата: кожата ми е по-чиста, очите – по-бистри. Чувствам се някак по-лека. Знам, че не съм отслабнала дори и грам, но вече не съм задръстена отвътре. Чувствам се себе си. Каквато бях някога.
Скот не отговори на имейла ми. Прегледах новините в интернет и не намерих нищо за арест, затова реших, че са пренебрегнали информацията ми. Това ме разочарова, но всъщност трябваше да го очаквам. Гаскил ми се обади точно когато излизах от къщи. Попита имам ли възможност да дойда днес в управлението. За миг се изплаших, но после го чух да казва с тихия си приятен глас, че просто иска да погледна няколко снимки. Попитах го дали са арестували Скот Хипуел.
– Никой не е арестуван, госпожо Уотсън – отвърна той.
– Но онзи мъж, за когото писаха, че е под подозрение...
– Не мога да ви дам сведения по въпроса.
Гласът му е толкова успокояващ, толкова мил, че отново започвам да го харесвам.
Снощи прекарах вечерта на дивана в екипа си за джогинг с лист и химикалка в ръка. Направих списък на нещата, които трябва да свърша, нахвърлих и някои стратегии. Мога на пример да се завъртя из гарата на Уитни в пиковите часове и да потърся мъжа с червеникавата коса от събота. Мога да го поканя на едно питие и да видя докъде ще доведе това, да разбера видял ли е нещо и какво знае за вечерта. Проблемът е, че може да се натъкна на Ана и Том, те ще докладват на полицията и аз ще загазя още повече. Другата опасност е, че мога да изложа себе си на риск. Все още са налице доказателствата за физическа разправа, синините не са избледнели, цицината на главата ми не е спаднала. И не съм сигурна дали не ме е нападнал именно този мъж. Фактът, че ми с усмихна и махна с ръка, не означава нищо, може да е психопат. Не, не го виждам като психопат. Не мога да го обясня, но изпитвам симпатия към него.
Може да пробвам отново да се свържа със Скот. Но трябва да му дам причина да говори с мен, а се страхувам, че ако му кажа директно, каквото имам да казвам, ще си помисли че съм луда. Може дори да реши, че имам нещо общо с изчезването на Меган, и да се обади в полицията. Това ще бъде истинска катастрофа.