Мога да опитам с хипноза. Сигурна съм, че няма да помогне да си спомня, но въпреки това съм любопитна. А и няма да навреди, нали?
Все още седях и правех бележки по случая, когато Кати се прибра с Деймиън. Двамата бяха на кино. Явно остана доволна да ме види трезва, но беше и предпазлива, защото с нея не сме разговаряли нормално от вторник, когато дойде полицията. Казах ѝ, че не съм пила от три дни и бях възнаградена.
– Да знаеш колко се радвам, че се връщаш към нормални си живот! – изчурулика тя, сякаш знае какъв е нормалният ми живот, и ме прегърна.
– Онова, което казаха полицаите... беше недоразумение – казах аз. – Между нас с Том няма проблеми и не знам нищо за изчезналото момиче. Не бива да се тревожиш за това.
Тя ме прегърна още веднъж и направи чай и за двете. Реших да се възползвам от доброто ѝ настроение и да я запозная с положението в работата, но се отказах, не исках да развалям вечерта.
Тази сутрин тя все още беше в добро настроение и преди да изляза, ме прегърна отново.
– Толкова се радвам за теб, Рач – ми каза. – Доволна съм, че нещата ти се оправят. Бях започнала да се тревожа за теб.
После ми каза, че ще прекара уикенда с Деймиън, и аз веднага си помислих, че довечера мога да си пийна, без някой да ме съди.
Вечер
Горчивия вкус на хинина, ето какво обичам в изстудения джин с тоник. Тоникът трябва да е на "Швепс" и да е в стъклена бутилка, в никакъв случай в пластмасова. Не е правилно да пия тези готови бърканици, но нуждата ме кара. Знам, че не трябва да го правя, но цял ден си точих лигите. Не само заради предстоящата свободна вечер, но и от вълнението покрай изчезването на Меган. Адреналинът ми е скочил до небето. Вътрешно кипя, усещам иглички по кожата си.
Денят ми беше много добър. Тази сутрин прекарах един час насаме с детектив инспектор Гаскил. Щом пристигнах в управлението, веднага ме заведоха при него. Този път седнахме в кабинета му, не в стаята за разпити. Предложи ми кафе, аз приех и се изненадах, когато стана и ми го приготви лично. Има си чайник и нескафе, кутията стои върху хладилника в ъгъла на кабинета. Поднесе ми го и ми се извини, че няма захар.
Компанията му беше много приятна. Харесва ми как държи ръцете си, как мести нещата около себе си, въпреки че иначе не е много експресивен. Първия път не го забелязах, защото в стаята за разпити нямаше много вещи за местене. Тук, в кабинета, непрекъснато побутваше чашата, кутията с химикалки, бележника, подреждаше документите на спретнати купчинки. Ръцете му са широки, с дълги пръсти и добре поддържани нокти. Без пръстени.
Днес беше по-различно. Този път не се чувствах като запо- дозряна, като някоя, която той се опитва да хване в противоречие. Чувствах се полезна. И още по-полезна, когато разтвори една от своите папки, постави я пред мен и ми показа серия от снимки. На Скот Хипуел, на трима непознати за мен мъж и на Б. В първия момент се поколебах. Загледах се в снимка! И се опитах да свържа образа с мъжа, когото видях при нея онзи ден. Главата му беше наведена, когато я прегърна.
– Това е той – казах накрая. – Мисля, че е той.
– Сигурна ли сте?
– Той е.
Гаскил извади снимката от папката и я разгледа внимателно.
– Казахте, че сте ги видели да се целуват, така ли е? Mиналия петък? Преди една седмица?
– Да, точно така. В петък сутринта. Бяха отвън, в градината.
– И мислите, че не може да бъркате? Че не е просто... приятелска прегръдка и... така да се каже, платонична целувка?
– Не, не беше. Беше си истинска целувка. Беше... романтична.
Стори ми се, че виждам устните му да потрепват, да се разтварят лекичко в усмивка.
– Кой е този мъж? – полюбопитствах аз. – Той ли е... Mислите ли, че може да е с него сега? – Той не отговори, само поклати леко глава.
– Помогнах ли ви, инспекторе? Внесох ли някаква яснота?
– Да, госпожо Уотсън. Много ни помогнахте. Благодаря ни, че се отбихте.
Стиснахме си ръце. Той сложи лявата си ръка на дясното ми рамо и за миг ми се прииска да се обърна и да я целуна. Напоследък изпитвам такова желание към всеки, който ме докосне нежно. Като изключим Кати, разбира се.
Гаскил ме поведе към вратата и оттам в стаята пред кабинета му. Вътре имаше поне половин дузина полицаи. Един-двама ми хвърлиха коси погледи с припламнала в ъгълчето искра на интерес или на презрение, не можах да определя. Прекосихме помещението, излязохме в коридора, и тогава го видях. Вървеше срещу мен с Райли до себе си. Скот Хипуел. Тъкмо влизаше през главния вход. Беше навел глава, но това не ми попречи веднага да го позная. Вдигна поглед и кимна към Гаскил, после очите му се спряха на мен. Погледите ни се срещнаха за секунда и мога да се закълна, че ме разпозна. Спомних си онази сутрин, когато беше на терасата. Тогава погледна надолу към линията и аз реших, че гледа в мен. Разминахме се по коридора, толкова близо един до друг, че можех да го докосна. Беше красив отвън, но някак кух отвътре и навит като пружина, напрежението просто струеше от него. Стигнах до изхода и се обърнах да го погледна още веднъж, уверена, че очите му са върху мен, но се оказа, че тази, която ме гледаше, беше Райли.