Опитвам се да не мисля за лошите времена, но в дни на днешния спомените изпълзяват от дълбините на съзнанието ми. Помня друга караница от онези към края на брака ни. Спомням си как се събудих след едно бурно парти, без да помня нищо. Том ми каза какво е станало, колко съм го засрамила, как съм обидила съпругата на негов колега, крещяла съм в лицето ѝ, че флиртува с мъжа ми. "Не искам да ходя повече никъде с теб – ми каза тогава. – Питаш ме защо не каня гости у нас, защо вече не ходим на ресторант. Наистина ли искаш да знаеш защо? Заради теб. Защото ме е срам от теб".
Грабвам чантата и ключовете и хуквам надолу по стълбата към супермаркета. Какво като няма още девет? Страх ме е и не искам да мисля за това. Ако взема няколко болкоуспокояващи кенчета, мога да се успокоя, да си легна и да спя цял ден. По-късно ще мисля за последствията.
Стигам до външната врата, ръката ми се доближава до дръжката и спира. Мога да се извиня. Ако се извиня сега може да спася нещо. Да го убедя да не показва писмото на Ана, нито на полицията. Няма да му е за пръв път да ме защитава от нея.
Миналото лято, когато отидох в дома на Том и Ана, нещата не се случиха точно така, както ги разказах на полицаите. Не звъннах на външната врата. Не знаех какво точно искам, и досега не знам с какви намерения съм отишла. Слязох надолу по алеята и прескочих оградата. Беше тихо. Не чувах нищо. Отидох до френския прозорец и надникнах вътре. Ана наистина спеше на дивана. Не я извиках, нито нея, нито Том. Не исках да я будя. Бебето не плачеше, спеше в люлката до майка си. Взех го и излязох навън, колкото можех по-бързо. Затичах се с него към оградата. То се събуди и започна да хленчи. Нямам представа какво си мислех, че правя. Не исках да го нараня. Стигнах до оградата, притиснала здраво детето към гърдите си. През това време то вече ревеше с пълно гърло, направо пищеше. Залюлях го, започнах да го подрусвам лекичко. В следващия момент чух друг звук. Влакът се задаваше. Обърнах се към къщата и видях Ана да лети към мен. Устата ѝ беше отворена като зейнала рана, устните ѝ се движеха, но аз не чух какво казва.
Грабна детето от ръцете ми с писък. Опитах се да избягам, но се спънах и паднах. Тя застана над мен, разкрещя се, каза ми да стоя надалече, иначе щяла да се обади в полицията. Звънна на Том, той се върна веднага и двамата седнаха в хола. Тя ревеше истерично, настояваше да се обадят в полицията, искаше да ме арестуват за отвличане. Том я успокои, започна да я моли да зареже работата и да ме пусне да си тръгна. Спаси ме от жена си, после ме закара до дома и преди да си тръгне, взе ръката ми. Реших, че е жест на съчувствие, на съпричастие, но той я стисна, и после още по-силно, И по-силно, докато не извиках. Тогава ми каза с червено от ярост лице, че ще ме убие, ако някога доближа дъщеря му.
Не знам какво съм искала да направя през онзи ден. И досега не знам. Стоя нерешително пред вратата, пръстите ми шарят нервно около дръжката. Прехапвам здраво устни. Знам, че ако пийна сега, за час-два ще се почувствам по-добре, но после ще стане по-лошо. Отпускам ръка, връщам се в хола и отново отварям лаптопа. Трябва да му се извиня. Да измоля опрощение. Отново влизам в пощата и виждам, че имам ново писмо. Но не от Том, а от Скот Хипуел.
Скъпа Рейчъл,
Благодаря ви, че се свързахте с мен. Не си спомням Меган да е споменавала името ви, но тя има много познати от галерията, а мен не ме бива много с имената. Бих искал да поговорим за онова, което знаете. Моля ви, обадете се възможно най-скоро на номер 97583123657.
Сърдечни поздрави,
Скот Хипуел
За миг си представям, че писмото е попаднало в кутията ми погрешка. Че е било предназначено за някого другиго. Но мигът отминава и аз си спомням. Помня, че седях на дивана, преполовила втората бутилка, и си мислех, че не искам ролята ми в тази история да приключи. Исках да съм там, да съм в самия център на събитията.
Затова му писах втори път.
Минавам от неговото към моето второ писмо и го прочитам:
Скъпи Скот,
Извинявайте, че ви пиша за втори път, но според мен е важно да поговорим. Не съм сигурна, че Меган е споменавала за мен – аз съм нейна приятелка от галерията – и някога живеех в Уитни. Мисля, че имам информация, която би ви заинтересувала. Моля ви, отговори ми на този адрес.