10 юли 2013, сряда
Сутрин
Жегата вече пробива нощния хлад. Още е осем и половина, но денят напира, въздухът е топъл и влажен. Надявам се да завали, но не- бето е ясно бледо, воднисто-синьо, без нито едно петънце. Избърсвам потта от горната си устна. Как не се сетих да си купя бутилка с вода?
Тази сутрин не виждам Джес и Джейсън и въздъхвам разочаровано. Глупаво е, знам, но усещането е толкова силно. Оглеждам внимателно къщата и въздъхвам, няма нищо за гледане. Долу пердетата са дръпнати, но френският прозорец е затворен, стъклата отразяват слънчевите лъчи. Джейсън може да е отишъл на работа. Според мен той е лекар, може би работи за една от онези международни благотворителни организации и трябва винаги да е на разположение, чантата му е готова и чака върху гардероба; в Иран има земетресение или в Азия – цунами, той оставя всичко, грабва чантата и за час-два вече е на Хийтроу, готов да лети и да спасява животи.
Джес с нейните ярки дрехи, с кецовете "Конвърс", с красивото лице с грациозно повдигнати скули и закачливото поведение сигурно работи в модната индустрия. Или в музикалната, а защо не и в рекламата. Може да е стилист или фотограф. Рисува добре, определено е артистична натура. Мога да си я представя горе, в свободната стая – музиката свири, прозорецът е отворен, в ръката ѝ има четка за рисуване, а на стената е облегнато огромно платно. Сигурно ще остане там до полунощ. Джейсън се е научил да не я безпокои, докато работи.
Всъщност нямам представа дали тя рисува. Не знам дали смехът на Джейсън е толкова чаровен, нито дали тя има красиви скули. Оттук не мога да видя лицето ѝ и не съм чувала гласа на Джейсън. Трябва да призная, че никога не съм ги виждала отблизо. Когато живеех в квартала, още не се бяха нанесли. Преместили са се преди две години, не знам точно кога. Започнах да им обръщам внимание преди около година и постепенно, месец след месец, те станаха важни за мен. Не знам и имената им, затова ги кръстих сама. Мъжът нарекох Джейсън, защото е красив като филмов актьор, такъв мъж не може да се казва Деб, Пит, Фърт или Джейкъб. А Джес е Джес, защото си върви с Джейсън, и мисля, че ѝ отива.
"Джес" звучи сладко и безгрижно, каквато е тя. Двамата са прекрасна двойка, едно цяло. И са щастливи. Така мисля. Те са онова, което бяхме ние, аз и Том, преди пет години. Онова, което изгубих, и всичко, което искам да бъда.
Вечер
Ризата се е впила в мен, копчетата пристягат гърдите ми и ме притесняват. Целият плат е на петна от пот, особено под мишниците. Очите и гърлото ме дразнят от потта и полепналата по мен прах. Тази вечер искам пътуването да мине бързо. Нямам търпение да се прибера, да сваля тези дрехи и да вляза под душа, където никой не може да ме види.
Поглеждам към седналия срещу мен мъж – горе-долу на моята възраст, в средата на трийсетте, с тъмна, сивееща по слепоочията коса. Кожата му има нездрав жълтеникав цвят.
Носи костюм, но е свалил сакото и го е оставил на седалката до себе си. Пред него има тънък като хартия лаптоп, на който пише нещо. На дясната му китка просветва сребърен часовник с голям циферблат. Изглежда скъп, "Брейтлин", може би. Докато пише, дъвче вътрешността на бузата си. Изглежда нервен. Или дълбоко замислен. Представям си, че пише важно писмо до свой колега от офиса на фирмата в Ню Йорк; или до приятелката си, подбира внимателно думите, за да ѝ съобщи, че къса с нея. В същия момент човекът вдига очи и среща моите.