Рейчъл Уотсън
Изведнъж ми става горещо, стомахът ми се свива на топка. Вчера – трезва, на бистра глава и ясни мисли – реших, че трябва да приема фактите: ролята ми в тази история приключи. Но ангелите ме изоставиха и бях отново победена от алкохола и от личността, в която се превръщам под въздействието му. Пияната Рейчъл не вижда последствията от постъпките си, тя е или крайно експанзивна оптимистка, или обсебена от омраза. Тя няма минало, нито бъдеще. Тя съществува за момента. Пияната Рейчъл иска да бъде част от събитията и да убеди Скот да говори с нея, затова излъга. Аз излъгах.
Искам да прокарам остриетата на десетки ножове по кожата си, за да може болката да заглуши гласа на срама, но не съм достатъчно смела да го направя. Започвам да пиша на Том, пиша и трия, пиша и трия, търся начин да поискам прошка за казаното от мен миналата вечер. Ако ме накарат да запиша всяка грешка, за която трябва да се извиня на Том, ще излезе цял роман.
Вечер
Преди около седмица Меган Хипуел излиза от дома си на Бленам Роуд номер петнайсет и изчезва. Оттогава никой не я е виждал. От събота телефонът ѝ не е използван, нито кредитните ѝ карти. Когато прочетох това във вестника по-рано през деня, се разплаках. Толкова ме е срам от скритите ми помисли през тези дни! Меган не е загадка, която трябва да се разреши, не е красива неясна и безплътна фигура, която броди в мъглата в началото на някакъв филм на ужасите. Тя не е мистерия. Тя е реална.
Аз седя във влака на път за Уитни. Отивам в дома ѝ да се срещна със съпруга ѝ.
Трябваше да му се обадя. Грешката вече беше направена и нямаше как да игнорирам писмото му, защото щеше да се обади в полицията. Щеше ли? Аз щях, ако съм на негово място и някакъв непознат се свърже с мен, заявявайки, че има информация, а после изчезва. Като се замисля, може вече да се е обадил. Няма да се учудя, ако полицаите чакат да се появя на вратата му.
Седнала на обичайното си място, макар и не в обичайните дни, имам чувството, че стоя над пропаст и се опитвам да се задържа на ръба на стръмна скала. Същото беше и сутринта, докато набирах номера му. Струваше ми се, че пропадам в мрака, без да знам кога ще достигна дъното. Той говореше тихо, сякаш в стаята имаше още някой, който не биваше да чуе разговора ни.
– Може ли да се срещнем? Да поговорим лично? – попита ме той.
– Аз... не, не мисля...
– Моля ви!
Поколебах се за момент, после се съгласих.
– Моля ви, заповядайте у нас! Не сега... сега има хора. Довечера?
После ми даде адреса и аз се престорих, че го записвам
– Още веднъж благодаря, че се свързахте с мен – каза накрая и затвори.
Още докато се съгласявах, разбрах, че идеята не е добра. Онова, което знам за Скот, е от вестниците, а то е почти нищо. А нямам представа дали наученото от личните ми наблюдения е реално. Всъщност, не знам нищо за Скот. Знам нещо за Джейсън, но той – трябва непрекъснато да си напомням! – не съществува. Единственото сигурно нещо по това няма две мнения – е, че жена му липсва от две седмици и той сигурно е заподозрян. Знам още, че има мотив да я убие, защото видях онази целувка. Естествено, той може да не знае за нея, но... Ох, нещата са много объркани, но как да пропусна възможността да отида до къщата, която съм оглеждала стотици пъти от влака и от улицата? Как да пренебрегна възможността да мина през онази врата, да вляза и да седна в кухнята или на терасата, където съм ги виждала толкова често да седят?
Изкушението беше голямо. Сега седя във влака със скръстени ръце и ги стискам силно, за да спра треперенето. Като възбудено дете, въвлечено в приключение. Толкова се зарадвах, че най-после имам цел, че спрях да мисля за действителността, за Меган.
Сега обаче мисля само за нея. Трябва да убедя Скот, че я познавам... поне малко. Само така ще ми повярва, че съм я видяла с друг мъж. Ако си призная веднага, че съм излъгала няма да ми се довери. Затова се опитвам да си представя как влизам в галерията и сядам да си побъбрим на чаша кафе. Пие ли Меган кафе? Сигурно сме говорили за изкуство, за йога, за съпрузите си. Не знам нищо за изкуството и никога не съм практикувала йога. Нямам съпруг. А тя предаде своя.
Припомням си какво бяха казали за нея истинските ѝ приятели: "чудесна", "забавна", "красива", "сърдечна". Меган е направила грешка. Случва се. Никой от нас не е съвършен.
АНА
20 юли 2013, събота
Сутрин