Обирам от пода пръснатите играчки на Ийви и ги връщам в сандъка. Искам тази вечер да я сложа да си легне рано и да облека подаръка на Том. Ще минат часове, преди да се стъмни, но аз паля свещите върху камината и отварям втората бутилка мерло, за да го оставя да подиша. Пресягам се през дивана да пусна завесите и виждам една жена. Навела глава към гърдите си, тя върви по тротоара на отсрещната страна на улицата. Не поглежда насам, но това е тя. Сигурна съм. С разтуптяно сърце се взирам в нея. Опитвам се да видя по-добре, но ъгълът е малък и тя се скрива от погледа ми.
Обръщам се, готова да изхвърча през вратата и да я проследя надолу по улицата, но Том застава на прага. Ийви е в ръцете му, увита в хавлия.
– Добре ли си? – пита ме той. – Станало ли е нещо?
– Не, нищо – казвам и пъхам ръце в джобовете, за да не види, че треперят. – Абсолютно нищо.
РЕЙЧЪЛ
21 юли 2013, неделя
Сутрин
Събуждам се с мисълта за случилото се вчера, но то ми се струва нереално. Нищо не е реално. Кожата ми настръхва. Цялото ми същество копнее за едно питие, ала знам, че не бива. Трябва да пазя съзнанието си ясно. Заради Меган. Заради Скот.
Вчера вложих голямо старание. Измих си косата и си сложих грим. Облякох единствените дънки, които все още ми стават, шарена памучна блуза и сандали с ниско токче. Изглеждах доста прилично. Непрекъснато си повтарях, че е смешно да се тревожа за външността си, защото последното нещо, от което Скот би се заинтересувал, е как изглеждам, но въпреки това се погрижих за себе си. За пръв път щях да се срещна с него и това беше важно за мен. Повече отколкото трябва.
Напуснах Ашбъри към шест и половина, качих се във влака и пристигнах в Уитни малко след седем. Тръгнах по Роузбъри Авеню и минах покрай подлеза. Този път не погледнах в тунела, нямах сили за това. Бързо преминах край номер двайсет и три, къщата на Том и Ана, с прибрана до гърдите брадичка и слънчеви очила, молейки се да не ме забележат. Беше тихо, наоколо не се виждаше никой, само две коли минаха бавно между редиците с паркирани автомобили и продължиха надолу към центъра. Уличката винаги е била малко заспала, но чиста и добре поддържана от живеещите тук млади семейства; те вечерят около седем часа, после засядат на диваните и всички – мама, татко и свилите се между тях хлапета – гледат "Х-фактор".
От номер двайсет и три до номер петнайсет не са повече от петдесет-шейсет крачки, но на мен ми се видяха цял километър. Имам чувството, че ми отне часове, докато ги измина; краката ми натежаха като олово и пристъпваха неуверено, сякаш бях пияна или вървях по хлъзгав път, изплашена, че мога всеки миг да се изтърся на паважа.
Почуках на вратата и преди да сваля треперещата си ръка, Скот ми отвори. Появи се на прага и изпълни цялата рамка.
– Рейчъл? – попита и ме огледа внимателно, без усмивка на лицето.
Кимнах делово. Той протегна ръка към мен, другата ме покани с жест да вляза. Поех ръката му, но не помръднах. Изплаших се от него. Отблизо изглежда доста страшен – висок, с широки рамене и ясно изразени мускули по гърдите и раменете. Ръцете му са огромни и докато ги гледах, неочаквано ми мина през ума, че може да ме прекърши – главата ми, гърдите – без никакво усилие.
Той се отдръпна и докато минавах към коридора, ръката ми неволно докосна неговата. Цялата пламнах. Миришеше на пот, тъмната му коса беше прилепнала към черепа, сякаш не я бе мил със седмици.
Влязохме в хола и изведнъж ме връхлетя дежавю. Усещането беше толкова силно, че потръпнах. Разпознах камината до нишите на срещуположната стена, осветена от струящата през спуснатите наполовина транспаранти светлина; знаех, че ако се обърна наляво, ще видя прозореца, градината и железопътната линия зад нея. Надясно бяха кухненската маса и френските прозорци, през които се виждаше свежата зелена поляна. Познавах тази къща. Зави ми се свят и се огледах за стол. Може би съм я видяла през онази съботна вечер, може би черната дупка в паметта ми, всичките изгубени часове са свързани с нея?
Не, това е невъзможно. Не означава нищо. Познавам къщата не защото съм била тук и друг път, а защото е същата като онази на номер двайсет и три; коридорът води до стълбите, холът е от дясната страна, а от него се влиза в кухнята. Верандата и градината са ми познати, защото съм ги виждала от влака. Не бях поканена на втория етаж, но знам, че ако се кача по стълбата, ще се окажа на площадка с голям плъзгащ се прозорец и ако човек прескочи през този прозорец, ще се окаже на импровизираната тераса на покрива. Знам, че ще намеря две спални, по-голямата е с два прозореца и гледка към улицата, а другата е по-малка, намира се в задната част на къщата и има изглед към градината. Но само защото зная всичко това, не означава, че съм била тук и друг път.