Нямаше как да му кажа, че вече съм идентифицирала мъжа в полицията. Но хората там не обърнаха голямо внимание на думите ми и точно затова се свързах с него. Ако му бих признала, щях отново да изгубя доверието му. Затова го излъгах за втори път.
– Не съм сигурна. Но мисля, че ще мога. – Изчаках секунди, после продължих: – Във вестниците беше цитирано едно име на неин приятел. Мисля, че се казваше Раджеш. Чудех се, дали...
Скот вече клатеше глава.
– Раджеш Гуджрал ли? Не, не мисля. Той е художник, излагаше картините си в галерията. Раджеш е хубав мъж, но... е женен. Има деца. – Сякаш това има някакво значение. – Чакайте – вдигна ръка той. – Мисля, че някъде имам негова снимка.
И хукна към втория етаж. Докато го чаках, усетих болка в раменете и осъзнах, че стоя с напрегнати мускули от мига, когато влязох в тази къща. Отново разгледах снимките: Меган по лятна рокля на плажа; близък план на лица на Меган; близък план на очите на Меган – стряскащо сини; Меган сама. Нямаше нито една снимка на двамата заедно.
Скот се появи с една брошура и ми я връчи. Брошурата рекламираше някаква изложба в галерията. Той я обърна посочи един от мъжете на последната страница.
– Ето, това е Раджеш.
Мъжът стоеше до цветна абстрактна картина. Бе по-възрастен, с брада, нисък и набит. Не беше онзи, когото бях видяла от влака и после идентифицирах в полицията.
– Не е той – казах уверено.
Скот застана до мен и се загледа в брошурата. После се обърна рязко, излезе от стаята и отново се качи горе. Този път се върна с лаптоп, остави го на масата и седна.
– Мисля, че мога... – заговори, докато го отваряше и включваше, но спря на средата на изречението. Сега имах възможност да го огледам внимателно. Лицето му беше пример за съсредоточеност, челюстите – плътно стиснати и издадени. – Меган имаше терапевт – продължи след малко той. – Казва се Абдик. Камал Абдик. Не е азиатец. Май че е от Сърбия или от Босна, във всеки случай някъде там. Той написа нещо на екрана.
– Сигурен съм, че има свой уебсайт. И мисля, че има и снимка...
Той намери, каквото търсеше, и обърна лаптопа към мен, така че да мога да виждам екрана. Наведох се напред и се вгледах в снимката.
– Това е той – извиках развълнувано. – Определено е той.
Скот затвори рязко лаптопа. Дълго време не проговори.
Седеше с лакти на масата, подпираше главата си с треперещи ръце и дишаше тежко.
– Получаваше пристъпи на безпокойство – заговори най-после. – Имаше проблеми със съня. Всичко започна миналата година, не си спомням кога точно.
Говореше, без да поглежда към мен, сякаш говореше на себе си. Бе забравил за присъствието ми.
– Аз бях този, който предложи да се свърже с психотерапевт. Окуражих я да отиде, защото виждах, че няма да мога да ѝ помогна. Не е по силите ми. – Гласът му се изгуби за момент. – Не можех да ѝ помогна... Каза ми, че и в миналото е имала подобни проблеми, и в крайна сметка всичко е отшумяло, но аз я накарах... убедих я да отиде. Някой ѝ препоръча този човек. – Той прочисти гърлото си и продължи: – Терапията като че ли помагаше. Тя се развесели... Сега разбирам защо – засмя се тъжно той.
Потупах го лекичко по ръката, за да го утеша. Но той я издърпа рязко и стана.
– Трябва да си вървите – каза припряно. – Майка ми ще дойде всеки момент... Не ме оставя сам за повече от час-два.
На вратата улови ръката ми и се вгледа в мен.
– Виждали ли сме се и преди? – попита напрегнато.
За миг ми се прииска да му кажа: "Да, виждали сме се. Видяхме се в полицейския участък, може да сме се виждали и тук, на улицата. Аз бях тук в събота вечер", но поклатих глава и отвърнах:
– Не мисля.
Тръгнах към гарата, колкото може по-бързо. След няколко метра се обърнах и погледнах назад. Той продължаваше ди стои на вратата и да ме гледа.
Вечер
Непрекъснато проверявам пощата си, но до този момент нямам вести от Том. Мисля си колко по-лесно е било да дави ревността си в алкохол преди появата на имейлите, съобщенията и мобилните телефони, преди тази електроника и следите, която оставя тя.
В днешните вестници нямаше нито ново за Меган. Медиите вече са на друга вълна, заглавните страници са посветени на политическата криза в Турция, на четиригодишно момиченце, нахапано от кучета, и на унизителната загуба на националния ни отбор по футбол от Черна гора.
Кати ме покани да обядваме навън. Беше свободна, защото Деймиън замина за Бирмингам, за да се види с май си, а тя не беше поканена. С Деймиън ходят от две години, тя все още не се е запознала с майка му. Отидохме до "Жирафа" на Хай Стрийт, място, което ненавиждам. Седнахме в средата на помещението сред пищящи и хленчещи деца под пет години и Кати ме засипа с въпроси за последните дни. Искаше да знае къде съм била снощи.