– Да не си се запознала с някого? – попита ме с блеснали очи.
Много трогателно.
Замалко да кажа "да", защото това си е самата истина, и лъжата се оказа по-лесна. Казах ѝ, че съм ходила на среща на анонимните алкохолици.
– Ох! – възкликна смутено тя и заби поглед в повехналата гръцка салата пред себе си. – В петъка май се подхлъзна малко.
– Така беше. Виж, пътуването хич няма да е безоблачно Кати – отвърнах аз. Почувствах се ужасно, защото виждах, че искрено се притеснява за мен и пиенето ми. – Но аз се старая. Наистина.
– Ако искаш да дойда с теб...
– Не, няма нужда засега – отвърнах. – Но ти благодаря.
– Тогава може да правим нещо друго заедно. Да отидем на фитнес например? – погледна ме тя.
Засмях се, но когато осъзнах, че говори сериозно, казах:
– Ще помисля по въпроса.
Преди малко Деймиън ѝ се обади, каза ѝ, че се е върнал от Бирмингам и тя може да отиде при него. Щом го чу, Кати веднага хукна. Исках да ѝ кажа: "Защо тичаш като луда всеки път, когато ти звънне?", но не съм в позиция да раздавам съвети по интимни въпроси, както и по всякакви въпроси, ако ме питате, а и в момента умирам за едно питие. Мисля за това, откакто седнахме на масата и пъпчивият сервитьор ни попита ще искаме ли по чаша вино, но Кати отсече: "Не, благодаря". Замълчах си, но в момента избутвам благородните мисли настрана и тръпна в очакване да се разкара по-бързо. (Не се тревожи, наистина се справям добре.) Докато се обувам, за да отида до магазина, телефонът ми звънва. Том. Сигурно е Том. Измъквам телефона от чантата, поглеждам екрана и сърцето ми започва да бие като барабан.
– Здравейте! – От другата страна се мълчи, затова питам: – Всичко наред ли е?
След кратка пауза Скот ми отговаря:
– Да, наред е. Аз съм добре, просто се обадих да ви благодаря за вчера. За времето, което отделихте и за информацията.
– Няма нищо. Не е необходимо да...
– Прекъсвам ли нещо?
– Не, не, нищо. – От другата страна отново се мълчи, затова повтарям: – Всичко е наред. Има ли... нещо ново? Говорихте ли с полицията?
– Инспекторът, определен за връзки със семейството, беше тук тази сутрин – казва той и сърцето ми забързва ритъм. – Казва се инспектор Райли. Споменах ѝ за Камал Абдик. Казах ѝ, че може би ще е добре да поговорят с него.
– Казахте ли ѝ, че сте разговаряли с мен? – питам с пресъхнали устни.
– Не, не споменах за вас. Помислих, че... не знам, но реших, че ще е по-добре името да излезе от моята уста. Казах ѝ, излъгах, знам, но ѝ казах, че постоянно се опитвам да си спомня важни неща, които биха имали отношение към случая. Във връзка с това подметнах, че сигурно си заслужава да поговорят с психотерапевта ѝ. Споделих ѝ, че имам подозрения, че може би в близкото минало между тях е имало нещо.
Отново започвам да дишам нормално.
– А тя какво каза?
– Каза, че вече са разговаряли с него, но ще го извикат отново. Тя... зададе много въпроси, пита ме защо не съм споменал за доктор Абдик досега. Тя е... не знам, просто нямам доверие. Би трябвало да е на моя страна, но през цялото време имах чувството, че ме подозира и се опитва да ме обърка.
Много се радвам, че и той не я харесва. Ето още нещо общо между нас, друга свързваща ни нишка.
– Както и да е. Та, затова се обадих. Да ви благодаря, че дойдохте и ми отворихте очите. Може да ви прозвучи странно, но за мен беше облекчение да разговарям с човек, който не ми е близък роднина. С вас мисля по-рационално. След като си тръгнахте, върнах лентата назад и си спомних как се държа Меган след първата си среща с него... с Абдик... Как се държеше, когато се върна. В нея имаше нещо... сякаш светеше със собствена светлина. – Той въздъхва звучно и добави: – Но не съм сигурен. Може и да си въобразявам.
Обхваща ме същото чувство от вчера – той вече не говори на мен, а на себе си. Аз само отразявам звука от гласа му, но и това ме радва. Радвам се, че мога да му бъда от полза.
– Цял ден преглеждам вещите на Меган. За кой ли път продължава той. – Вече бях огледал спалнята, какво ти спалнята, цялата къща, и то няколко пъти, търсех нещо, което може да ми подскаже къде може да е. Нещо негово... знам ли. Но няма нищо, нито писма, нито имейли, нищо. По едно време си помислих, че мога да се свържа с него, но днес кабинетът му не работи, а няма как да открия личния му телефон.
– Дали е добра идея да се свързвате с него? – питам аз. – Имам предвид, че може би е по-добре да го оставите на полицията.