Не искам да кажа на глас онова, което вероятно и двамата си мислим – че може да е опасен. Би могъл, нали?
– Не знам, наистина не знам. – В гласа му се долавя отчаяние и това ме разстройва, но не мога да му предложа никаква утеха. Чувам дишането му от другата страна на линията – забързано, накъсано, сякаш се страхува от нещо. Искам да попитам сам ли е, или има някой при него, но си замълчавам. Ще прозвучи нахално и малко неприлично.
– Днес видях бившия ви съпруг – казва той и космите по ръцете ми настръхват.
– Така ли?
– Да. Отидох да купя вестници и го видях на улицата. Попита ме добре ли съм, има ли някакви новини от Меган.
– Така ли? – повтарям, защото това е всичко, което мога да кажа, думите просто се изпаряват от главата ми. Не искам Скот да говори с Том. Том знае, че не познавам Меган. И знае, че бях на Бленам Роуд вечерта, когато тя изчезна.
– Не споменах за вас. Не бях сигурен, че трябва да му казвам, че сме се запознали..
– Аз също не съм сигурна. Струва ми се... неловко някак.
– Ясно. Добре.
Настъпва дълга тишина. Изчаквам пулсът ми да се успокои. Вече чакам той да приключи разговора, но след малко го чувам да казва:
– Наистина ли никога не е говорила за мен?
– Разбира се... разбира се, че ми е говорила – бързам да кажа. – Всъщност ние не говорехме толкова често, но...
– Но вие знаете къде живеем. Меган рядко кани хора вкъщи. Пази си личното пространство.
Трескаво започвам да търся причина. Защо му казах, че съм ходила и друг път у тях?
– Стана случайно. Веднъж минах да взема една книга от нея.
– Наистина ли? – Определено не ми вярва. Сигурно Mеган не чете.
Мислено оглеждам къщата им. Никъде не видях рафтове с книги.
– И какво ви е казала за мен?
– Тя... беше много щастлива с вас – отговарям след миг. – Чувстваше се удовлетворена.
Докато го казвам, осъзнавам колко нелепо звучат думите ми, но няма как да бъда по-конкретна, просто опитвам да спася себе си.
– Честно казано, самата аз изживявах тежък момент с моя брак и мисля, че просто сравнявахме нещата. Но тя грейваше, когато заговореше за вас.
Тъпо клише!
– Наистина ли? – пита с натежал от мъка и копнеж глас. Явно не забелязва клишето. – Толкова е хубаво да го чуя!
Той замлъква за момент и аз се заслушвам в плиткото дишане от другата страна.
– Ние... Вечерта, когато изчезна, се скарахме. Сериозно – казва той. – Мисълта, че излезе от къщи ядосана...
Но не довършва.
– Сигурна съм, че не е била много сърдита – успокоявам го аз. – Знаете как е с влюбените. Непрекъснато се карат.
– Но този път беше различно, беше ужасно и аз не мога... Не мога да споделя с никого, защото ако кажа, ще решат, че съм виновен.
Този път в гласа му се появява друга нотка – на вина, на безпокойство.
– Не си спомням как започна всичко – продължава той. В първия момент не мога да му повярвам, но после се замислям за всички вече забравени кавги и прехапвам език.
– Много се разгорещих. Аз... държах се грубо с нея. Като пълен простак. Като кучи син. Тя се разстрои. Качи се горе и събра част от дрехите си в една чанта. Не знам какво точно взе, но по-късно видях, че четката ѝ за зъби я няма, и разбрах, че няма да се прибере. Предположих... реших, че ще отиде да спи при Тара. Случвало се е. Но само веднъж. Не беше непрекъснато така.
– Не тръгнах след нея – продължава той и отново не говори лично на мен. Прави признание. Той е от едната страна на изповедалнята, а от другата съм аз – анонимна, без лице. – Оставих я да излезе.
– Това в събота вечерта ли беше?
– Да. Тогава я видях за последен път.
Полицията разполага със свидетел, който я е видял. Или е видял жена с нейното описание да отива към гарата към седем и петнайсет, знам това от публикациите във вестниците. Тогава е забелязана за последно. Никой не си спомня да я е виждал на перона или във влака. В Уитни няма камери, а тези в Корли не са я засекли, макар вестниците да твърдят, че това не доказва нищо. Въпреки това Меган може да е била там, защото на гарата има доста непокрити от камерите места.
– Колко часа беше, когато решихте да ѝ се обадите.
Друга дълга пауза.
– Аз... отидох в кръчмата. В "Розата", ако я знаете. На Кингли Роуд, точно зад ъгъла. Трябваше да поохладя страстите, да подредя нещата в главата си. Изпих две бири, после се прибрах. Беше малко преди десет. Исках да ѝ дам време ди се успокои и да се върне. Но я нямаше.
– Значи сте ѝ се обадили към десет?
– Не. – Гласът му се снишава до шепот. – Не беше така. Вкъщи изпих още две бири. Гледах телевизия, после си легнах.