Хуквам по перона и оттам се спускам по стъпалата срещу основния поток от хора. Вече съм на последното стъпало, когато се спъвам и един мъжки глас казва:
– Внимавай!
Не го поглеждам, защото очите ми са в ръба на циментовото стъпало, предпоследното. По него има петно от кръв. Нямам представа откога е тук. Може ли да е от миналата седмица? Може ли да е моята кръв? Или нейната? Може да са намерили кръв в къщата и затова са го арестували? Опитвам се да си спомня кухнята, хола. Онази миризма на антисептик, на болнично чисто. На белина ли беше? Не знам, не си спомням, помня само потта по гърба му и бирения дъх.
Изтичвам покрай подлеза, на ъгъла на Бленам Роуд, спъвам се, но продължавам напред. Бързам по тротоара, сдържайки дъха си, с наведена надолу глава. Най-после преодолявам страха си и я вдигам, но когато поглеждам към къщата, се оказва, че няма нищо за гледане. Пред входа няма микробуси, нито полицейски коли и това ме обърква отново. Как успяха да приключат толкова бързо с огледа на къщата? Ако са открили нещо, щяха още да са тук. Щяха да им трябват часове да надникнат навсякъде и да съберат всички улики. Забързвам крачка. Когато стигам до къщата, спирам и поемам дълбоко въздух. Завесите са спуснати и долу, и горе. Но пердетата на един от прозорците на съседната къща помръдват. Някой ме наблюдава. Заставам на прага и вдигам ръка. Не бива да съм тук. Нямам представа какво правя пред дома му. Просто исках да видя. Да разбера. А сега съм като в задънена улица. Не знам какво да правя – да тръгна срещу инстинктите си и да почукам на тази врата или да си тръгна. Обръщам се с намерение да си тръгна и в същия момент вратата се отваря.
Преди да реагирам, ръката му се изстрелва напред, хваща ме за рамото и ме дърпа към себе си. Устните му са стиснати на черта, очите му гледат диво. Той е отчаян. Изплашена и трепереща, отварям уста да извикам, но той ме вкарва в коридора и затръшва вратата зад мен.
МЕГАН
21 март 2013, четвъртък
Сутрин
Аз никога не губя. Трябва да го знае. Никога не губя в такива игри.
Екранът на телефона ми е тъмен. Апаратът мълчи упорито, дори нахално. Няма съобщения, няма пропуснати разговори. Всеки път, когато го погледна, имам чувството, че някой ме удря през лицето и това ме ядосва още повече. Какво стана с мен в онази хотелска стая? Какво си помислих? Връзката ни е сериозна? Че това между нас е истинско? Изобщо не е имал намерение да заминава с мен. Но за секунда му повярвах, дори повече от секунда, и точно това ме подлудява. Бях наивна и смешна. Сигурно през цялото време се е кискал наум.
Ако си мисли, че ще седна да рева, много се лъже. Мога да мина и без него, мога да се справя прекрасно и сама, но просто не обичам да губя. Не може да се отнася така с мен. Не може да ме захвърля като ненужна вещ. Аз съм тази, която си тръгва.
Колкото и да се опитвам, не мога да се успокоя. Непрекъснато се връщам към онзи следобед в хотела и повтарям и преповтарям казаното от нас, и онова, което почувствах тогава.
Какъв простак!
Ако си мисли, че ще си тръгна мирно и тихо и ще изчезна от живота му, е сбъркал жестоко. Ако не вдигне телефона си, ще набера домашния му номер. Няма да му позволя да се държи така с мен.
На закуска Скот ме моли да отложа срещата с терапевта. Не казвам нищо. Правя се, че не съм го чула.
– Дейв ни покани на вечеря – обяснява ми той. – Не сме се виждали отдавна. Не можеш ли да отложиш часа си?
Казва го спокойно, сякаш е най-обикновено питане, но аз усещам, че ме наблюдава, че очите му не слизат от лицето ми. На ръба на скандала сме и трябва да внимавам.
– Не мога, Скот, вече е късно – отговарям. – Защо не поканиш Дейв и Карън у нас в събота?
Мисълта да забавлявам Дейв и Карън през уикенда е неприятна, навява ми скука, но ще трябва да направя този компромис.
– Защо да е късно? – възразява той, слага чашата с кафето на масата пред мен, поставя ръка на рамото ми и казва: – Отложи я, моля те!
След малко излиза от стаята и аз напрягам слух. В мига, когато чувам външната врата да се затваря, грабвам чашата с кафе и я запращам в стената.
Вечер
Започвам да се навивам, че всъщност не ме е захвърлил. Да кажем, че просто се опитва да постъпи правилно, етично и хуманно. Но в себе си знам, че не е вярно. Най-малкото, не е цялата истина, защото, ако желаеш силно някого, изобщо не се сещаш за етиката (още по-малко за хуманността). Ще направиш всичко, за да си с него. Той просто не ме желае достатъчно.
Цял следобед отклонявах обажданията на Скот, закъснях за сеанса и влязох директно в кабинета, без да се обадя на рецепцията. Той седеше на бюрото си и пишеше нещо. Вдигна поглед към мен, но не ми се усмихна, после отново наведе глава над бележките си. Застанах пред бюрото и зачаках отново да вдигне глава. Имам чувството, че пуснах корени докато го направи.