Погледът му обхожда лицето ми и спира на малката бутилка вино на масата пред мен. Веднага отклонява поглед и устните му се свиват неприязнено. Явно ме намира за отвратителна.
Знам, че вече не съм момичето, което бях някога. Не съм желана от мъжете, дори по някакъв начин съм неприятна. И тук не става дума само за няколкото килограма отгоре, за подпухналото от пиене и безсъние лице; хората сякаш разчитат следите от разрухата в мен, виждат ги в очите ми, в начина, по който се държа, по който се движа.
Една вечер, беше миналата седмица, излязох от стаята да си налея вода и чух Кати да говори на приятеля си Деймиън в хола. Спрях в коридора и се заслушах. "Много е самотна – казваше тя. – Наистина се тревожа за нея. Не е добре да е сама през цялото време." После добави: "Няма ли някой подходящ за нея в работата ти или в клуба по бейзбол?". А Деймиън отвърна: "За Рейчъл ли? Не се обиждай, Кат, но не познавам толкова отчаян човек".
11 юли 2013, четвъртък
Сутрин
Поглеждам лепенката на пръста си. Тази сутрин я намокрих, докато миех чашата си за кафе, и сега тя изглежда мръсна и противна, въпреки че я смених преди няколко часа. Но не искам да я махам, защото се порязах дълбоко и раната може да се инфектира. Когато се прибрах вчера, Кати я нямаше. Отидох до магазина на ъгъла и си купих две бутилки вино. Изпих първата и реших да се възползвам от факта, че съм сама, и да си приготвя стек с много червен лук и зелена салата. Добро, здравословно ядене. Но докато кълцах лука, се порязах. Сигурно съм отишла в банята да почистя раната, после съм полегнала за малко и съм забравила за вечерята, защото когато се събудих около десет, Кати и Деймиън се бяха върнали и аз я чух да казва колко противно било да оставя кухнята в такова състояние. Токчетата ѝ зачаткаха по стълбите, след малко почука на вратата ми, подаде глава и попита дали има някакъв проблем. Извиних ѝ се, без да знам за какво точно. Тя каза, че всичко е наред, но нали нямам нищо против да поразчистя малко в кухнята? По дъската за рязане имаше кръв, помещението миришеше на сурово месо, пържолата, вече посивяла, все още стоеше на кухненския плот.
Деймиън дори не ме поздрави. Щом ме видя, поклати глава и се качи горе при Кати.
Изчаках ги да си легнат. Спомних си, че не съм изпила втората бутилка вино, и я отворих. Седнах на дивана и гледах телевизия с почти изключен звук, за да не ги събудя. Не мога да си спомня какво точно гледах, но в един момент явно съм се почувствала самотна, нещастна или нещо друго, защото изведнъж усетих нужда да поговоря с някого. Чувството трябва да е било силно и болезнено, защото наистина съм се обадила. На Том. Няма на кого да се обадя, освен на Том. Няма никого другиго, с когото бих искала да говоря. Информацията от телефона ми казва, че съм звъняла четири пъти: в 11:02, после в 11:12, в 11:54 и последно в 12:09. Съдейки по дължината на разговорите, съм оставила две съобщения. Том може и да е вдигнал, но аз не си спомням да съм говорила с него. Помня първото си съобщение. Помолих го да ми се обади. Предполагам, че и второто е било в същия дух, което е поносимо.
Влакът ме разтърсва цялата и спира. Поглеждам навън. Джес седи на верандата и пие кафе. Краката ѝ са на масата, главата ѝ е отметната назад и нагоре, към слънцето. Струва ми се, че зад нея виждам сянка. Някой се движи. Джейсън. Искам да го видя, да зърна красивото му лице. Искам да излезе навън, да застане зад нея, както прави обикновено, и да я целуне по косата.
Той не излиза и главата ѝ пада на гърдите. Движенията ѝ тази сутрин са някак различни. Като че ли е по-тежка и по-тромава. Започвам да го моля наум да излезе при нея, но влакът се поклаща и тръгва, той не се вижда никъде и тя остава сама. И изведнъж откривам, че неволно съм се загледала в моята къща. Колкото и да се насилвам, не мога да отклоня поглед. Френският прозорец е отворен, слънцето изпълва кухнята със светлина. Няма как да разбера дали наистина виждам всичко това, или си го представям – тя наистина ли е там, до мивката, и мие съдове? Това до масата дали е малкото момиченце, седнало на едно от онези високи столчета за хранене?
Затварям очи и оставям мрака да порасне и да се разшири, докато превърне мъката в нещо много по-лошо: в мъчителен спомен, в ретроспекция. Спомням си, че миналата вечер не просто го молех да ми се обади, а плачех. Казах му, че още го обичам и винаги ще го обичам. "Моля те, Том, моля те, трябва да поговорим. Липсваш ми". Не, не, не, не, не!
Трябва да го приема. Няма смисъл да се правя, че не се е случило. Знам, че ще се чувствам ужасно през целия ден и чувството ще идва на тласъци – по-силни, после по-слаби, после отново силни – и при тази перспектива вътрешностите ми се стягат на кълбо, срамът ме кара да се превия на две, лицето ми пламва. Затварям очи и ги стискам силно, и още по-силно, сякаш така ще накарам чувството да изчезне. И цял ден ще си повтарям, че не е кой знае какво. Не е най-лошото, което съм правила, не е като да падна на публично място или да се разкрещя на непознат по улицата. Или да унизя съпруга си на онова лятно барбекю, когато съм викала и обиждала съпругата на приятеля му. Или като онази нощ, когато, побесняла от ярост след поредната караница, съм замахнала със стика за голф към него и съм разкъртила мазилката в коридора до спалнята ни. Или да се върна на работа след тричасов обяд и да залитам из офиса пред очите на всички. И Мартин Майлс да ме дръпне настрани и да каже: "Мисля, че трябва да се прибереш у дома, Рейчъл". Преди време прочетох една книга, написана от бивша алкохоличка. Тя разказваше, че веднъж правила орална любов на оживена лондонска улица с двама различни мъже, с които току-що се запознала в ресторанта. Докато четях, си казвах: аз не съм толкова зле. Никога не сядам в ресторант.