– Добре ли си? – попита ме най-после и този път ми се усмихна. – Закъсня.
Гърлото ми се сви и не успях да му отговоря. Заобиколих зад бюрото и се наведох над него. Кракът ми докосна бедрото му и той побърза да се отдръпне назад.
– Меган, добре ли си? – попита нервно.
Поклатих глава. Протегнах ръка към него и той я пое.
– Меган... – поклати глава.
Не казах нищо.
– Не може така, Меган... Седни, нека да поговорим.
Поклатих глава.
– Меган.
С всяко повтаряне на името ми положението ставаше по-лошо.
Той стана, излезе отпред и, отдалечавайки се от мен, застана в средата на стаята.
– Хайде, седни – каза делово, дори малко грубо.
Последвах го, прегърнах го през кръста с едната ръка другата сложих на гърдите му. Той ме хвана за ръцете и ме отблъсна от себе си.
– Недей, Меган. Не можем... не бива – прошепна и обърна глава на другата страна.
– Камал – изрекох името му със свито гърло. Гласът прозвуча умоляващо и това ме изнерви още повече. – Моля те, Камал.
– Това... не е прилично. Съвсем нормално е, но...
Казах му, че искам да съм с него.
– Това е пренасочване на чувствата, Меган – заговори той. – Случва се понякога. На мен също ми се случва. Трябваше да обсъдим този въпрос миналия път. Съжалявам.
Изведнъж ми се прииска да изкрещя. Излязло от неговата уста, всичко изглеждаше толкова банално, незначително и често срещащо се, че не можех да го преглътна.
– Какво искаш да ми кажеш, Камал? Че не чувстваш нищо? Че съм си измислила всичко?
Той поклати глава.
– Трябва да ме разбереш, Меган. Не биваше да позволявам нещата да стигнат толкова далече.
Приближих се до него, прегърнах го през кръста и го дръпнах към себе си. Той отново хвана ръцете ми, дългите му пръсти се сключиха около китките ми.
– Мога да изгубя работата си – каза отчаяно и това вече наистина ме изкара от кожата.
Отдръпнах се рязко. Той се опита да ме задържи, но не успя. Разкрещях се, казах му, че пет пари не давам за скапаната му работа. Разтревожен, че секретарката и другите пациенти може да си помислят нещо, той се опита да ме укроти. Сграбчи ме за раменете, палците му се забиха в меката плът на ръцете ми и започна да ме моли да се успокоя, да спра да се държа като дете. Разтърси ме силно, за миг си помислих, че ще ме удари.
Целунах го и ухапах силно долната му устна. Усетих кръвта в устата си. Той ме отблъсна.
По пътя за дома започнах да планирам отмъщение. Сетих се за всички неща, които можех да му причиня. Можех да направя така, че да го уволнят, дори да го съдят. Но в крайна сметка реших да не го правя, харесвах го прекалено много и не исках да страда. Постепенно осъзнах, че не съм чак толкова ядосана, че ме отхвърли. Онова, което ме измъчва, е, че не стигнах до края на моята история, а за мен ще бъде мъчително да започвам всичко отначало с друг терапевт.
Не искам още да се прибирам вкъщи, защото не знам как да обясня синините по ръцете си.
РЕЙЧЪЛ
22 юли 2013, понеделник
И сега чакам. Да не знаеш какво следва, да гледаш как нещата се движат съвсем бавно си е истинска агония. Но не мога да направя нищо повече.
Сутринта надуших опасността отдалече и се оказах права. Просто не знаех от какво трябва да се страхувам.
Не и от Скот. Той ме издърпа в къщата, но сигурно видя ужаса в очите ми, защото почти веднага ме пусна и се дръпна. С широко отворени очи и разчорлен побърза да се скрие от влязлата с мен светлина и да затвори вратата.
– Какво правиш тук? Фотографите и репортерите са навсякъде. Не искам хора пред вратата си. Не искам никой да се мотае наоколо. Ще започнат да говорят, да задават въпроси... ще опитат... всичко, за да направят някоя снимка, ще...
– Отвън няма никого – казах, но ако трябва да съм честна, не огледах добре. Може да е имало хора в колите наоколо. Може би са седели вътре и просто са чакали нещо да се случи.
– Какво правиш тук? – попита ме отново той.
– Чух по новините... Исках да ... Той ли е? Него ли арестуваха?
Той кимна.!
– Да. Рано тази сутрин. Онази жена за връзки със семейството беше тук. Дойде да ми го съобщи. Но не можеше... не искаше да ми каже защо. Сигурно са намерили нещо у тях, обаче си мълчат. Но нея не. Нея още не са я открили.