Скот седна на първото стъпало и обви тялото си с ръце. Трепереше неистово.
– Не издържам повече. Не издържам това чакане... да звънне телефонът. Ако звънне, за какво ще бъде... За най-лошата новина? Или... – той замлъкна, после ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път. – Защо дойде?
– Исках... Реших, че не бива да оставаш сам.
Той ме изгледа, сякаш виждаше луд човек.
– Не съм сам – каза, стана и тръгна към хола. За миг останах неподвижна. Не знаех да го последвам или да си тръгна, но в този момент той извика към мен:
– Искаш ли кафе?
На поляната отвън стоеше една жена и пушеше. Беше висока, с прошарена коса, облечена елегантно с черен панталон и затворена догоре бяла блуза. Крачеше нагоре-надолу по верандата, но в мига, когато ме видя, спря, хвърли недопушената цигара на каменната настилка под себе си и я угаси с крак.
– От полицията ли сте? – попита ме недоверчиво, когато влезе в кухнята.
– Не аз съм...
– Това е Рейчъл Уотсън, мамо – представи ме Скот. – Жената, която се свърза с мен за Абдик.
Тя кимна бавно и несигурно, сякаш обяснението му не ѝ беше достатъчно. Очите ѝ зашариха по мен, минаха с преценяващ поглед от върха на косата ми до пръстите на краката.
– Разбирам.
– Аз просто...
Нямах правдоподобно обяснение за посещението си. Не можех да и кажа "Просто исках да разбера", нали?
– Скот ви е много благодарен, че го осведомихте за положението. Сега ще почакаме и ще видим какво ще стане.
Тя пристъпи към мен, хвана ме за лакътя и ме насочи учтиво към вратата. Потърсих Скот с поглед, но той не гледаше към мен. Очите му бяха фиксирани в някаква точка на прозореца от другата страна на линията.
– Благодаря ви, че наминахте, госпожо Уотсън. Оценяваме загрижеността ви.
Докато се усетя, се оказах на прага с плътно затворена врата зад себе си и щом вдигнах поглед, ги видях: Том буташе количката, Ана вървеше до него. Те също ме видяха и заковаха на място. Ана вдигна ръка към устата си и се наведе да хване детето. Лъвицата пази малкото си. Исках да се изсмея, да ѝ кажа, че не съм тук заради нея и че дъщеря ѝ изобщо не ме интересува.
Само че нежеланата тук съм аз, майката на Скот ми го показа ясно. Нежелана, отхвърлена от всички. Нищо, няма значение, нали хванаха Камал Абдик? Хванаха го с моята помощ. Аз помогнах, постъпих правилно. Арестуваха престъпника и няма да мине много време, когато ще намерят Меган и ще я върнат у дома.
АНА
22 юли 2013, понеделник
Сутрин
Том ме събуди рано с целувка и широка усмивка. Тази сутрин срещата му е по-късно, затова предложи да вземем Ийви и да закусим на нашето място, в барчето зад ъгъла. Там се срещахме в началото, когато започнахме да излизаме. Сядахме винаги до прозореца. Тя беше на работа в Лондон и нямаше опасност да мине оттам и да ни види, но въпреки това имаше тръпка – по някаква причина можеше да се върне по-рано, можеше да се почувства зле и да се прибере без време или да забрави важни документи и да дотърчи. Мечтаех за подобна ситуация. С цялото си сърце желаех един ден да се върне, да го види с мен и да разбере, че той вече не е неин. Странно е, като си помисля, че имаше време, когато очаквах с радост появата ѝ.
След изчезването на Меган избягвам да използвам този път – когато минавам покрай къщата ѝ, ме полазват тръпки, но това е единственият възможен начин човек да стигне до кафенето. Том върви малко по-напред и бута количката, пее никаква песничка на Ийви, разсмива я. Обожавам да излизаме тримата. Виждам как хората ни гледат и си представям каквo си казват на ум: "Какво красиво семейство!". И това ме изпълва с гордост, каквато не съм изпитвала досега.
И така, нося се аз в моя балон на щастието и вече стигам до номер петнайсет, когато вратата се отваря. В първия миг решавам, че халюцинирам, защото отвътре излиза тя. Тя – Рейчъл. Преминава прага, суети се няколко секунди пред входната врата, после ни вижда и заковава на място. Ужас! Усмихва ни се странно, по-скоро прави гримаса, и аз инстинктивно се спускам напред, изваждам Ийви от количка и я плаша с припрените си движения. Тя започва да плаче.
Рейчъл минава бързо покрай нас по посока към гарата.
Том вика след нея:
– Рейчъл!
Но тя продължава напред все по-бързо и по-бързо, почти се затичва, и ние оставаме да гледаме след нея. След малко Том се обръща към мен, вижда израза на лицето ми и казва:
– Хайде да се приберем.