– Ако продължаваш така, ще те уволнят.
Не мога да ѝ призная сега, вече е достатъчно ядосана. Как да изтичам след нея и да ѝ кажа: "Вече ме уволниха, когато преди няколко месеца се появих в офиса мъртво пияна след тричасов обяд с клиент, по време на който бях толкова груба и се държах толкова непрофесионално, че той прекрати сътрудничеството си с фирмата"? Когато затворя очи, все още си спомням края на този кошмарен обяд и погледа на сервитьорката, докато ми подаваше палтото. Помня как се клатушках към офиса и всички се обръщаха след мен. Помня Мартин Майкс да ме дърпа настрани и да казва: "Най- добре ще е да се прибереш у дома, Рейчъл".
Чува се гръм и проблясва светкавица. Изправям се на леглото. Какво правих снощи? Проверявам черната тетрадка, но от вчера на обяд не съм писала в нея; последните бележки са за Камал – възраст, етнос, присъда за домашно насилие. Намирам химикалката и задрасквам последното.
Слизам долу, правя си кафе и пускам телевизора. Снощи полицията е имала пресконференция и по "Скай Нюз" дават кадри от нея. Инспектор Гаскил изглежда блед, измъчен и разколебан. Може би малко засрамен. Нито веднъж не споменава името на Камал, казва на репортерката, че заподозреният е задържан и разпитан, но е освободен без повдигане на обвинение и че разследването продължава. Камерата преминава от неговото лице към Скот. Той седи прегърбен на стола си, явно му е неудобно и примигва на светлините на камерите. Лицето му е изкривено от мъка. Сърцето ме заболява, като го гледам така. Говори тихо и бавно, очите му гледат надолу. Заявява, че не е изгубил надежда, че независимо какво казва полицията, той очаква Меган да се прибере у дома.
Думите му звучат кухо, сякаш изявлението му е фалшиво, но без да видя очите му, не мога да разбера дали не вярва, че тя ще се върне, защото събитията от последните дни са разбили надеждите му или защото наистина знае, че няма да се върне.
Изведнъж ми просветва (чак сега), че снощи му се обаждах. Веднъж ли беше или два пъти? Тичам горе да взема телефона и го намирам между чаршафите. Имам три пропуснати разговора: един от Том и два от Скот. И нито едно съобщение. Том ми е звънял снощи, Скот също се е обаждал веднъж, но по-късно, някъде към полунощ. Второто му обаждане е от тази сутрин, преди няколко минути.
Това повдига донякъде духа ми. Приемам го за добър знак. Въпреки майка си, въпреки явното ѝ пренебрежение ("Много ви благодаря за помощта, а сега, ако обичате, се разкарайте".), Скот иска да говори с мен. Има нужда от мен. Обичам Кати и се изпълвам с огромна благодарност към нея, че изля остатъка от виното. Трябва да остана трезва заради Скот. Той има нужда от трезвата ми преценка.
Взимам душ, обличам се и си правя ново кафе. После сядам в хола с малката черна тетрадка до себе си и се обаждам но Скот.
– Трябваше да ми кажеш – казва той веднага щом вдига. – Трябваше да ми кажеш каква си.
Казва го сдържано, хладно и стомахът ми се свива на топка. Той знае.
– Детектив Райли ми разказа всичко, след като го пуснаха. Той отричал да има връзка с нея, а свидетелката, която заявила, че ги е виждала, е ненадеждна, така каза. Била алкохоличка. Вероятно и психически нестабилна. Не ми каза името, но аз разбрах, че говори за теб.
– Но аз... започвам, но се препъвам в думите. – Аз съм... не съм била пияна, когато ги видях. Беше седем и половина сутринта. – Сякаш това има значение. – И нали са намерили доказателство, казаха го по новините? Открили са...
– Недостатъчни доказателства.
Телефонът прекъсва.
26 юли 2013, петък
Сутрин
Вече не пътувам до въображаемия офис. Отказах се от пре- струвките. Сутрин рядко си правя труда да стана от леглто. Доколкото си спомням, за последен път си мих зъбите в сряда. Все още говоря, че се боря с болестта, но не мога да заблудя никого.
Нямам сили да стана, да се облека, да се кача на влака, да отида в Лондон и да обикалям улиците. Достатъчно трудно ми е в топло и слънчево време, но в този дъжд е направо невъзможно. Днес е третият ден на студен, неспирен порой.
Напоследък не мога да спя и причината не е само в пиенето, но и в кошмарите. Сънувам, че съм попаднала в капан и някой идва към мен. Знам, че има изход, знам го със cигурност, защото съм го видяла предварително, но не мога да намеря пътя до него, и когато той ме сграбчва, не успявам да изкрещя. Опитвам се – пълня гърдите си с въздух и го избутвам навън – но от устните ми не излиза звук, само хрип, като на умиращ, борещ се за въздух човек.
Понякога в съня си се виждам в подлеза на Бленам Роуд, обратният път е блокиран, а не мога да продължа напред, защото там ме чака някой, и аз се събуждам ужасена.