Никога няма да я намерят. С всеки ден, с всеки час се убеждавам все повече. Ще остане име на човек от онези истории, за които знаем само, че някой е изчезнал и тялото му никога не се открива. И Скот няма да намери справедливост, нито покой. Няма да има на чий гроб да скърби и никога няма да разбере какво е станало с нея. Полицията няма да излезе със заключение, случаят ще остане отворен. Лежа, мисля за това и тъгувам. Не виждам по-голяма трагедия от това. Нищо не е така болезнено от незнанието. Болката никога не утихва.
Вчера му написах писмо. Признах за проблема си, но отново излъгах, казах, че мога да го контролирам и че търся помощ. Обясних му, че не съм психически нестабилна. Всъщност вече не знам истина ли е това или не. Писах му, че съм абсолютно сигурна в думите си и че бях напълно трезва, когато ги видях. Това поне е истина. Той не ми отговори. Но и не очаквах. Аз съм прогонена, вратата му е затворена за мен. Никога няма да му кажа нещата, които исках, а не мога да ги напиша, защото ще изглежда неприлично. Искам да знае колко съжалявам, че думите ми се оказаха недостатъчни, за да насочат следователите към Камал, да ги накарат да си кажат: "Ето го, той е виновникът". Трябваше да знам какво е станало в събота вечерта. Трябваше да си държа очите отворени.
Вечер
Мокра до кости, треперя от студ, върховете на пръстите ми са побелели и сгърчени, главата ми пулсира от махмурлука, който ме мъчи от пет и половина насам. Което е нормално, като се има предвид, че започнах да пия от обяд. Излязох да си купя друга бутилка, но на банкомата бях посрещната от най-очакваното и най-нежеланото съобщение: "Недостатъчна наличност".
Тръгнах по улиците и вървях безцелно под проливния дъжд близо час. Тротоарите около центъра на Ашбъри бяха мои и само мои. И докато се разхождах, осъзнах, че трябва да направя нещо. Трябва да поправя нещата, не мога да продължавам с неадекватното си поведение.
Сега, мокра от глава до пети и почти трезва, решавам да се обадя на Том. Не искам да знам какво съм правила, какво съм казвала в онази съботна вечер, но трябва. Може да изскочи нещо, което пропускам. Нещо важно. Може да е самоизмама, просто още един опит да си докажа, че не съм нищожество. Но може да се окаже важно.
– Опитвам се да се свържа с теб от понеделник – започва Том, когато го набирам. – Обаждах се и в службата ти – добавя и млъква, за да мога да осъзная чутото.
И аз веднага давам на задна, засрамена, смутена.
– Трябва да говоря с теб за събота вечерта. За... онази събота – пояснявам накрая.
– За каква събота говориш? Аз трябва да говоря с теб за понеделник, Рейчъл. Какво, по дяволите, правеше в къща на Скот Хипуел?
– Това не е важно...
– Важно е и още как! Какво правеше там? Не разбираш ли, че той може да е... защото още нищо не се знае, нали? Може той да ѝ е направил нещо. Близко е до ума. Тя му жена.
– Той не е направил нищо – отговарям убедено. – Не е той.
– Откъде знаеш, да му се не види? Какво става, Рейчъл?
– Аз... Просто трябва да ми повярваш, Том. Но не ти се обадих за това. Трябва да поговорим за съботата. За онова съобщение, което си ми оставил. Бил си ядосан. Написа ми, че съм изплашила Ана.
– Наистина я изплаши. Видяла те е на улицата и ти си ѝ се разкрещяла. Обиждала си я. Тя направо се разтрепери. Много е чувствителна след онзи случай с Ийви.
– Тя... направила ли е нещо?
– Нещо ли? Какво?
– Направила ли е нещо на мен?
– Какво?
– Събудих се с рана на главата, Том. Кървяща рана.
– Да не би да я обвиняваш, че те е нападнала? – извика ядосано той. – Ама ти сериозно ли? Стига, Рейчъл. Неведнъж съм убеждавал Ана да не се обажда в полицията, но ако продължаваш по този начин... да ни тормозиш, да си съчиняваш небивалици и да я обвиняваш...
– Не я обвинявам в нищо, Том. Просто се опитвам да си изясня картинката. Не си...
– Не си спомняш ли? Разбира се, Рейчъл не си спомня. – Той въздъхва страдалчески. – Виж, Ана те е видяла... била си пияна и си ѝ се развикала. Тя се прибра вкъщи и ми разказа. Беше много разстроена, затова излязох навън да говоря с теб. Видях те на улицата. Мисля, че беше паднала. Сигурно си наранила ръката си.
– Не съм...
– Добре, просто имаше кръв по ръката ти. Откъде да знам как се е появила там? Поисках да те закарам до вас, но ти не ме слушаше. Не беше на себе си, говореше безсмислици. Стана и тръгна. Отидох да изкарам колата от гаража, но когато се върнах, те нямаше. Карах до гарата, но не те видях. Обиколих наоколо – Ана се страхуваше, че се криеш някъде, за да се върнеш по-късно и да се опиташ да нахлуеш в къщата . А аз се тревожех, че може да паднеш или да си навлечеш неприятности. Стигнах чак до Ашбъри. Звъннах на вратата, но не си беше вкъщи. Звънях ти няколко пъти. Оставих съобщение. И да, наистина бях ядосан. Бях направо бесен.