– Моля те – казвам задъхано, – може ли да поговорим за малко?
– Боже Господи! – изпъшква той. – Какво искаш от мен!
Бързо се отдръпвам и вдигам ръце.
– Съжалявам – започвам бързо, – исках само да се извиня, да ти обясня...
Дъждът се превръща във водна завеса. Мокри до кости, ние сме единствените хора на улицата. Скот започва да се смее. Вдига ръце и направо вие от смях.
– Хайде, ела с мен – успява да каже. – Тук ще ни отнесе.
Скот слага вода за чая и се качва горе да ми донесе кърпа, а аз се оглеждам наоколо. Къщата е по-мръсна от миналия път, миризмата на дезинфектант е заместена от друга, по-неприятна. В ъгъла на хола се е натрупала купчина вестници. На масичката и по плота на камината има мръсни чаши от кафе и чай.
Скот слиза и ми връчва кърпата.
– Страшна бъркотия е, знам. Майка ми просто ме побърква. През цялото време чистеше и подреждаше след мен, но се скарахме и от няколко дни не е идвала. – Телефонът му започва да звъни, той поглежда екрана и го пъха в джоба си. – Като говорим за вълка, ето го и него. Не спира да ми звъни.
Отивам след него в кухнята и казвам:
– Много съжалявам за случилото се.
Той свива рамене.
– Знам. Но вината не е твоя. Сигурно щеше да помогне, ако не си била...
– Пияна. Нали това имаше предвид?
Той ми обръща гръб и налива кафето.
– Ами, да. Но така или иначе, това не беше достатъчно, за да го обвинят. – Скот ми подава чашата и двамата сядаме около масата. Поглеждам към снимките над камината и виждам, че едната е обърната с лицето надолу. Той продължава да говори. – Намериха разни неща в дома му – коса, кожа, но той не отрича, че тя е била там. В началото отричаше, но носле си призна, че го е посещавала.
– Защо е излъгал?
– И аз това питам. Признава, че е ходила два пъти в дома му, просто да поговорят. Не казва за какво – нали знаеш "разговорите между лекар и пациент са конфиденциални" и подобни глупости. Косата и кожата са намерени на първия етаж. В спалнята няма нищо и той се кълне, че между тях не е имало нищо. Но аз знам, че лъже... – Той закрива очите с ръка. Раменете му се смъкват и той сякаш се смалява. – По колата му има следи от кръв.
– Боже мой!
– Кръвната група съвпада с нейната. Но не са сигурни, че ще могат да извлекат ДНК, защото пробата е много малка. "Може да не е съществено", така ми казаха. Как да не е съществено, ако кръвта ѝ се окаже в колата му? – Той поклаща глава. – Ти беше права. Колкото повече слушам за този човек, толкова повече се уверявам, че е той.
И ме поглежда, право в очите, за пръв път, откакто съм в дома му.
– Сигурно е спал с нея, тя е искала да сложи край и... той ѝ е попречил. Сигурен съм, че е станало така.
Виждам, че е изгубил цялата си надежда и го разбирам. Минаха повече от две седмици, а телефонът ѝ все още отговаря, кредитната ѝ карта не е използвана, не е теглила пари от банкомат и никой не я е виждал. Няма я и толкова.
– Той казал на полицията, че може да е избягала – казва Скот.
– Кой, доктор Абдик ли?
Скот кима.
– Казал им, че била нещастна с мен и сигурно е решила да избяга.
– Опитва се да отклони подозренията от себе си. Да ги насочи към теб – замислям се аз.
– Знам. И изглежда те вярват на всяка дума на това копеле. Тази жена, Райли, нали виждам как говори за него. Харесва го: "Горкият изтормозен бежанец". – Главата му клюмва настрани. – Може и да е прав. Тази ужасна разправия... Не, не, не мога да повярвам. Тя не беше нещастна с мен. Не беше. Не беше.
Повтаря го три пъти и всеки път все по-настойчиво, и се питам дали не се опитва да убеди себе си.
– Но щом е имала любовник, значи наистина е била нещастна, нали? – поглежда ме тъжно той.
– Не е задължително – отговарям. – Вероятно е било едно от онези... как ги наричаха... пренасяне на чувства. Мисля, че така се нарича. Когато пациентът се влюбва... или мисли, че се влюбва в своя психотерапевт. Но той трябва да противостои на напора, да му покаже, че тези чувства не са истински.
Скот ме поглежда, но мисля, че не чува какво му говоря.
– Как стана при теб? – пита ме той. – Ти си оставила съпруга си. Заради друг мъж ли беше?
Поклащам глава.
– Точно обратното. При него се появи друга жена. Ана.
– Съжалявам – казва той.
Настъпва пауза. Знам какво ще ме попита, затова казвам, преди да го направи:
– Започнах да пия преди това. Докато бяхме женени. Нали това искаше да знаеш?
Той кима отново.
– Опитвахме се да имаме дете – казвам и гласът ми се пречупва. Дори и сега, след толкова време, щом заговоря за това, очите ми се пълнят със сълзи. – Извини ме.