Вечер
Цял ден си мислих за Джес. Не можах да се съсредоточа върху нищо, освен върху видяното тази сутрин. Какво ме накара да си помисля, че нещо не е наред? От такова разстояние е невъзможно да видя израза на лицето ѝ, но докато я гледах, бях сигурна, че е сама. Повече от сама – самотна. Може би е била... може той да е заминал за някоя от топлите страни да спасява бедстващи хора. И тя тъгува за него, тревожи се, макар да знае, че той не може да не замине.
Естествено е да тъгува за него. Той е мил и силен, всичко, което трябва да бъде един съпруг. Те са партньори. Виждам го дори и от влака. Неговата сила, покровителственото поведение, видно дори и за мен, не означава, че тя е слаба. Тя е силна по друг начин; нейните подвизи са интелектуални и често го оставят с отворена от възхищение уста. Джес може да разнищи един проблем до основи, да го анализира и синтезира за същото време, за което някои не могат да кажат дори "добър ден". Въпреки че са заедно от години, той все още държи ръката ѝ по купони и приятелски събирания. Двамата се уважават взаимно и никой от тях не би предал другия.
Тази вечер се чувствам изтощена. Трезва съм и ми е студено. Има дни, когато се чувствам толкова зле, че трябва непременно да пийна; в други се чувствам толкова зле, че не мога дори да помириша алкохол. Днес стомахът ми се надига само при мисълта за него. Но да си трезвен във вечерния влак, е истинско предизвикателство, особено сега, в гази жега. Потта покрива всеки сантиметър от кожата ми, устата ми пресъхва, очите смъдят, гримът в ъгълчетата на очите ми потича.
Телефонът избръмчава в чантата ми и аз подскачам. Двете момичета срещу мен ме поглеждат, разменят си погледи и се подсмихват лекичко. Нямам представа какво си мислят за мен, но виждам, че не е хубаво. Сърцето ми забързва, докато бъркам за телефона. Знам, че и това няма да е хубаво: сигурно е Кати, да ме помоли най-любезно да не пия тази вечер. Или е мама, да ми каже, че следващата седмица ще е в Лондон и ще мине през офиса да обядваме заедно. Поглеждам дисплея. Том е. Колебанието ми трае не повече от миг, после отговарям.
– Рейчъл?
През всичките пет години, докато бяхме заедно, никога не съм била Рейчъл, винаги Рач. Понякога Шели, защото знае, че мразя името, и обичаше да ме гледа как цупя недоволно устни, преди да се изкискам, защото беше невъзможно да не се присъединя към смеха му.
– Рейчъл, аз съм. – Гласът му е тих и уморен. – Слушай, това трябва да спре, разбираш ли ме?
Не отговарям. Влакът намалява и спира почти срещу къщата, моят бивш дом. Искам да му кажа: "Излез навън и застани на поляната. Искам да те видя".
– Чуваш ли ме, Рейчъл, не можеш да звъниш когато ти скимне. Трябва да се вземеш в ръце. – В гърлото ми засяда буца, твърда като камък, гладка и упорита. Няма как да я преглътна. Няма как да му отговоря. – Рейчъл? Там ли си? Знам, че нещата при теб не вървят добре и съжалявам за това, повярвай ми, но... не мога да ти помогна с нищо. Тези обаждания разстройват силно Ана. Разбираш ли? Вече не мога да ти помагам. Потърси "Анонимни алкохолици" или нещо подобно. Моля те, Рейчъл, иди до "Анонимни алкохолици" още днес след работа.
Избутвам мръсната лепенка нагоре и поглеждам бледата набръчкана кожа отдолу и засъхналата кръв около нея. Натискам с нокътя на палеца си средата на раната и я отварям. Болката я рязка и силна и аз неволно задържам дъха си. Кръвта потича отново. Момичетата отсреща ме наблюдават с безизразни лица.