МЕГАН
Една година по-рано
16 май 2012, сряда
Сутрин
Влакът наближава. Мога да позная ритъма му и на сън. Набира скорост, когато излиза от гара Нордкоут и после, при завоя, тракането преминава в скърцане. Понякога се чува свистене на спирачки, когато спира на семафора на няколкостотин метра от къщата. Кафето изстива на масата, но ми е толкова горещо и отпуснато, че ме мързи да стана и да си направя ново.
Понякога дори не поглеждам към преминаващия влак, само слушам. Седнала тук в утринта, със затворени очи и оранжеви отблясъци по миглите, аз може да съм навсякъде. Може да съм на някой плаж в Южна Испания; може да съм в Италия, в Чинкуе Тере с цветните му къщи и влакчетата, развеждащи напред-назад туристи. Може да съм обратно в Холкам с писъка на чайки в ушите, соления вкус на море но езика си и един призрачен влак, минаващ по ръждясалия релсов път на километър разстояние.
Днес влакът не спира, само забавя ход и отминава със скърцане. Чувам колелата му да тракат по релсите, усещам тътена в тялото си. Не виждам лицата на пътниците, но знам, че ще слязат в Юстън и ще седнат зад бюрата си. Знам го, но никой не може да ми забрани да си мечтая за по-екзотични пътувания, за пътешествия, до края на железопътната линия и след нея. В съзнанието си продължавам да пътувам назад чак до Холкам. Странно е, но в такива утрини мисля за него с такава обич, с такъв копнеж, че се изненадвам от себе си. Вятърът по тревата, голямото оловно небе над дюните, нацвъканата от мишки разпадаща се къща, пълна със свещи, прах и музика – всичко това сега ми се струва като сън.
Сърцето ми забързва, когато чувам стъпките му по стълбата.
– Искаш ли още едно кафе, Meгс? – провиква се той.
Магията е развалена. Аз съм будна.
Вечер
Усещам хлад от лекия ветрец и топлина от двата пръста водка в мартинито ми. Седя на терасата и чакам Скот да се прибере. Ще го помоля да ме заведе на вечеря в италианския ресторант на Кингли Роуд. Не сме излизали от цяла вечност.
Днес не свърших кой знае какво. Трябваше да напиша молбата си за курса по тъкане на платове в "Сейнт Мартинс" и дори започнах. Работех долу, в кухнята, когато чух женски писък. Беше толкова ужасяващ, че се изплаших да не би да убиват някого. Изтичах в градината, но не видях нищо.
Все още чувам този писък. Беше страшно. Остър и отчаян, той ме прониза като с нож. "Какво правиш? Какво правиш с нея? Дай ми я, чуваш ли, дай ми я!" Имах чувството, че продължава цяла вечност, но всъщност минаха не повече от няколко секунди.
Изтичах на втория етаж, излязох на терасата и видях между дърветата две жени. Бяха застанали близо до оградата на градината през няколко къщи от нашата. Едната плачеше.
Не съм сигурна, но мисля, че и другата. Имаше едно бебе, неговата главичка също се тресеше.
Замислих се дали да не се обадя в полицията, но в следващия момент всичко се успокои. Жената, която крещеше, вече се бе прибрала в къщата заедно с детето. Другата стоеше отвън. Изведнъж хукна към къщата, но се спъна, стана и започна да кръжи из градината. Странно, наистина. Бог знае какво става. Но за мен е най-вълнуващото преживяване от седмици насам.
Сега дните ми са празни, вече няма галерия, където да ходя. Това наистина ми липсва. Липсват ми разговорите с художниците, липсват ми дори онези досадни майки, които обичаха да идват и да зяпат картините с чаша кафе от "Старбъкс" в ръце, да обикалят и да си шушукат с приятелките, че малката Джеси нарисувала в детската градина по-хубава картина от тази там.
Понякога си мисля да издиря някого от старите времена, но веднага се питам какво бих могла да си говоря с него сега? Сигурно никой от тях няма и да познае Меган, домакинята, щастливо омъжена в едно от предградията на града. Не, по-добре да не поглеждам назад, това никога не е водело до нещо добро. Ще изчакам лятото да свърши, после ще потърся работа. Срамота е да изпусна тези дълги летни дни. Есента все ще намеря нещо тук или там, знам, че ще намеря.
14 август 2012, вторник
Сутрин
Стоя пред гардероба и оглеждам за стотен път подредените по закачалки красиви рокли – перфектен гардероб за управител на малка, но небезизвестна галерия. Ала нито една от тях не е подходяща за "нани". Боже, самата дума предизвиква в мен гадене. Слагам джинси и тениска и прибирам косата зад ушите си. Не си правя труда да се гримирам. Няма смисъл да се глася, когато ще прекарам целия ден с едно бебе.