Слизам долу наежена, готова за кавга. Скот прави кафе в кухнята. Обръща се към мен, усмихва ми се и настроението ми веднага се оправя. Нацупените ми устни се повдигат в усмивка. Той ми подава кафето и ме целува.
Няма причина да си го изкарвам на него, идеята беше моя. Аз поисках да гледам бебето на онова семейство надолу по пътя. Помислих си, че може да е забавно. Колко глупаво от моя страна! Сигурно не съм била с всичкия си – отегчена, нервна, любопитна. Исках да я видя. Идеята ми дойде, след като я чух да крещи в градината си. Исках да разбера какво става. Но не попитах, разбира се. Човек не пита такива неща, нали?
Скот ме подкрепи, беше на седмото небе, когато предложих. Мисли си, че ако прекарвам повече време около бебета, самата аз ще поискам дете. Всъщност ми действа точно обратно; тръгвам си от онази къща на бегом, нямам търпение да съблека дрехите и да вляза под душа, за да отмия миризмата на бебе.
Не спирам да тъгувам за онези дни в галерията, когато стегната, с прическа и грим, разговарях с възрастни за изкуство, за филми или просто така, за нищо конкретно. За нищо конкретно би било стъпка напред в сравнение с разговорите ни с Ана. Боже, колко е тъпа! Човек се надява поне веднъж да заговори за себе си, но не, всичко е за детето. Дали ѝ е достатъчно топло? Дали не е прекалено топло? Колко мляко изяде? Защо не го изяде? И винаги е там, така че през повечето време се чувствам като резервна гума. Работата ми е да гледам детето, докато Ана си почива, да ѝ дам малко време да си отдъхне. Но от какво точно да си отдъхне, моля ви се? И е ужасно нервна. Непрекъснато ме напряга, стряска се от най-малкото нещо, потрепва. Сгърчва се всеки път, когато минава влак, подскача при звъна на телефона. "Толкова са крехки, нали?", казва тя, явно за бебетата, и аз не мога да не се съглася.
Излизам от дома с натежали крака и извървявам бавно петдесетте метра по Бленам Роуд до тяхната къща. Определено не бързам. Днес вратата ми отваря не тя, а съпругът, Том, облякъл костюм и обувки, готов за работа. Изглежда красив в този костюм... не колкото Скот, защото е по-нисък и по-блед, – но все пак е добре. Той ме дарява с широката си тип Том Круз усмивка и заминава. Оставаме аз, тя и бебето.
16 август 2012, четвъртък
Следобед
Напуснах!
Сега се чувствам далеч по-добре, сякаш пред мен са се отворили безброй възможности. Свободна съм!
Сядам на терасата и чакам влака. Небето над мен е черно, свива се, гмурка се надолу и се преобръща, въздухът тежи от влага. Скот ще се прибере след час-два и ще трябва да му кажа. В началото сигурно ще се ядоса. Но аз ще оправя нещата. И няма просто да се мотая цял ден из къщи. Ще си направя план. Може да изкарам курс за фотографи или да отворя щанд за бижута и да ги продавам. Може да се науча да готвя.
В училище имах един учител и той ми каза веднъж, че съм царица на превъплъщенията. Тогава не разбрах какво има предвид, помислих, че иска да ме засегне, но с времето идеята започна да ми харесва. Беглец, любовница, съпруга, сервитьорка, управител на галерия, детегледачка и още няколко неща между тези. Каква искам да съм утре?
Не бях планирала да приключа днес, думите просто се изплъзнаха от устата ми. Седяхме на масата в кухнята, Ана държеше бебето в скута си, Том се бе върнал да вземе нещо, така че и той беше там, седна с нас на чаша кафе, и изведнъж всичко ми се стори ужасно глупаво, нямаше никаква причина и аз да съм там. Още повече че се чувствах адски неудобно, като натрапница.
– Намерих си друга работа – изтърсих неочаквано, без да помисля. – И няма да мога да работя повече тук.
Ана ме изгледа – не мисля, че ми повярва – и промълви:
– Колко жалко!
Но аз съм сигурна, че не го мислеше. Напротив, изглеждаше облекчена. Дори не ме попита каква работа съм си намерила, което беше супер, защото не бях измислила нищо убедително.
Том обаче се изненада.
– Ще ни липсваш – каза той, но и това беше лъжа. Единственият човек, който наистина ще се разочарова, е Скот, така че трябва да измисля нещо. Може да му кажа, че Том ми е налетял. Това ще сложи край на всичко.
20 септември 2012, четвъртък
Сутрин
Часът е малко след седем, навън е студено, но е толкова красиво с всички тези градини една до друга. Зелени и хладни, те тръпнат в очакване пръстите на слънцето да изпълзят от насипа на релсите и да ги съживят. Лежа будна от часове; не мога да заспя. Не съм спала дни наред. Мразя го, мразя безсънието повече от всичко, мозъкът ми се подува, става плътен, натежава и всичко започва да ме сърби. Иде ми да си обръсна главата.