Искам да хукна нанякъде, да сваля покрива на колата и да поема на път. Искам да карам до морето. И там да сляза и да тръгна по брега. С големия ми брат, Бен, искахме да тръгнем на пътешествие. Какви планове имахме само! Плановете бяха предимно на Бен, той беше голям мечтател. Искахме да изминем с мотоциклети цялото разстояние от Париж до Код Ажур, после да обиколим бреговете на Тихия океан в САЩ, от Сиатъл до Лос Анджелис, да изминем пътя на Че Гевара от Буенос Айрес до Каракас. Ако бях осъществила всичко това, може би нямаше да свърша тук, без да знам какво да правя. Или може би щях да се окажа точно където съм в момента, но щях да се чувствам удовлетворена. Естествено, не осъществих нищо, защото Бен не успя да стигне по-далече от Париж, не отиде дори до Кеймбридж. Загина на шосе А 10, където един тир размаза черепа му.
Всеки ден мисля за него. Той ми липсва повече от всичко. Бен е голямата празнина в живота ми, онази, в средата на сърцето ми. Или нейното начало. Не знам. Не знам дали всичко е заради Бен, или заради случилото се след неговата смърт. Знам само, че в един момент съм добре, животът ми е приказка и нямам никакви забележки, а в следващия отново съм на онова място, потъвам във водата и нямам търпение да избягам от всичко и от всички.
Затова реших да тръгна на психотерапевт. Странно решение, но може да се окаже забавно. Винаги съм мислила, че ще е забавно да съм католичка, да се изповядвам редовно, да му отпусна края, защото знам, че ще има някой, който ще прости, ще ме очисти от всички грехове, ще забърше пода след мен.
Психотерапията, естествено, не е като религията, наясно съм. Напоследък съм малко нервна и това е, защото тези дни ме мога да спя. Скот също се изнерви покрай мен. Казах му, че ми е трудно да говоря с хора, които знаят за проблема ми, трудно ми е да разговарям дори с него. Той отвърна: "Точно това е целта на психотерапията, скъпа, на непознат можеш да кажеш всичко". Но това не е истина. Не можеш да кажеш всичко. Горкият Скот! Той не знае и половината. Обича ме толкова много, че просто ме боли. Не знам как успява. Аз мога да подлудя всекиго.
Трябва да направя нещо по въпроса и психотерапията е изход. Всичките ми планове – курсът по фотография, по тъкане и онзи по готвене – ми се струват безсмислени. Сякаш си играя на истински живот, вместо да го живея. Трябва да намеря нещо, което е важно. Нещо неопровержимо. Не мога да бъда просто негова съпруга. Не разбирам как някои успяват да не правят абсолютно нищо, само да чакат. да чакат съпрузите им да се върнат вкъщи и да ги любят. После да търсят с какво да си запълнят времето.
Вечер
Омръзна ми да чакам. Срещата ни беше преди половин час, но аз все още съм тук, седя до рецепцията, прелиствам "Вог" и си мисля, че е време да стана и да си тръгна. Знам, че понякога лекарите закъсняват с часовете заради предишен пациент, но да се бави терапевт?! Немислимо. Филмите винаги са ме карали да вярвам, че те изхвърлят пациента от кабинета си в мига, когато петдесетте минути изтекат. Но от друга страна, Холивуд надали ни показва терапевти от онези, които ни предлагат от здравната каса.
Тъкмо си мисля да стана, да отида до рецепцията и да заявя, че съм чакала достатъчно и си тръгвам, когато вратата на кабинета се отваря и се появява един висок и слаб мъж, поглежда ме извинително и ми подава ръка.!
– Госпожо Хипуел, много съжалявам, че се наложи да чакате – казва той и аз му се усмихвам, казвам "няма нищо, не се притеснявайте" и в същия момент усещам, че всичко ще бъде наред. Мина по-малко от минута в компанията му, а вече се чувствам по-спокойна.
Сигурно е от гласа му. Мек и нисък. С лек акцент, очакван, защото името му е Камал Абдик. Предполагам, че е в средата на трийсетте, въпреки че изглежда невероятно млад с тази мека матова кожа. Ръцете му са такива, че лесно мога да си ги представя върху мен. Почти усещам дългите му деликатни пръсти по кожата си.
В началото не говорим за нищо важно, сеансът цели по-скоро да се опознаем, да се представим един на друг. В един момент той ме пита какъв е проблемът и аз му разказвам за пристъпите на паника, за безсънието, за това, че нощем лежа и не мога да заспя от страх. Той иска да му разкажа повече за това, но аз още не съм готова. Пита ме взимам ли наркотици, пия ли алкохол. Казвам, че напоследък имам други пороци, стрелкам го с поглед, и мисля, че той разбира какво имам предвид. Решавам, че трябва да се отнеса малко по-сериозно, и му разказвам за затварянето на галерията и как сега се чувствам като свободен електрон, за липсата на посока, за страха ми, че прекарвам прекалено много време със себе си. Той не говори много, само прави по някоя забележка тук и там, а на мен ми се иска да послушам гласа му, затова на тръгване го питам откъде е.