Радослав Колев
Момичето от Вондел парк
Живея сам в тази огромна мрачна къща, в която стаите преливат в безкрайни коридори, а коридорите в стаи. Тук е пусто и самотно, светлината бяга и се крие в ъглите, зад пердетата или тежките старинни мебели и понякога наднича плахо, плахо като наказано дете. Понякога късно през нощта в съня си чувам детски плач. Когато се събудя някъде далеч, далеч продължава да ехти тихо хлипане; аз запалвам свещта (в къща, голама като тази непрекъснато има проблеми с електроинсталацията) и кръстосвам като сонмамбул в мрака, сред безкрайните коридори и огромните стаи, да търся източника, но след всяка следваща моя стъпка детския плач затихва и се губи, накрая съвсем изчезва.
Не винаги е било така. Преди тук имаше и други стъпки. Стъпки на меки боси ходила по килимите — на едно красиво създание, което имах честта да наричам моя съпруга, песен и весел мелодичен смях, който се носеше от стая в стая и караше светлината да излиза от най-тъмните ъгълчета и дупки, и да танцува заедно с него.
Жена ми почина при раждането. Тя беше болна, много болна, а красотата й не можа да победи болестта. Бебенцето беше малко, толкова мъничко, имах чувството, че ако го докосна ще се разпадне — умря няколко часа след нея. Разрешиха ми да го взема навън за да прекараме заедно последните му часове, така и направих. То сякаш се губеше в прегръдката ми. Излязохме вън от стерилните помещения на болницата, лъхащи на фермелин и освежители.
Навън беше слънчево и хубаво. Влязохме в парка онзи ден, имаше парк и малко езеро в близост. Аз застанах до езерото с малкото крехко създание в ръцете си, което един ден трябваше да се превърне в красива принцеса. Устичката беше полуотворена за да поема малки хапки въздух и може би тихия шепот на езерото, очичките бяха затворени, но знаех,че ако ги отвори ще са сини — сини като на тези майка му, сини като езерото, над чийто покой бдеше един мъж с умиращото си дете. Чувах как сърчицето тепти слабо, слабо, слушах го дълг, докато накрая взе да чезне — все по-тихо и по-тихо — туп-туп, туп-туп, туп…
Как можеш да живееш все още на това място? — каза Боби — Ще се побъркаш, човече!
Беше горещ летен или може би есенен ден, началото на септември — това е месецът, който изпраща лятото с приятелско ръкостискане и бавно съблича шарената си премяна, готвейки се да се отдаде на есента. Седяхме в просторната гостна. Той пиеше чай, а слънцето, надничащо през големия прозорец, сякаш се напрягаше да изцеди и последните останали искрици живот и да угасне.
Тук е толкова тихо. — казваше Боби — Тихо и тъжно.
Защо не дойдеш при мен за известно време. Ще бъдем едно голямо щастливо семейство; докато ти потръгнат нещата, докато…
Гласът му някак се губеше. Или не точно губеше — думите се прескачаха една друга, гонеха се с кикот, прикривайки зад последните капки лятна омара скрития смисъл.
Когато приближих до прозореца видях момичето за пръв път. Къщата ми гледа към Вондел Парк, едно красиво местенце, където с жена ми обичахме да прекарваме съботните вечери. По това време — късния следобед — пъркът като че ли е пуст. Дърветата са все още в зелени дрехи, но ако се вгледаш отблизо в листата на някои от тях ще видиш пожълтели ръбчета. Тук-там се мярка някоя жива душа. Старица с малко бяло кученце, колкото бяло, толкова и рошаво, колоездач или млад мъж, насред всекидневния си джогинг.
Момичето седеше на една от пейките и сякаш гледаше насам, но като се загледах, разбрах, че не гледа насам. Погледът му просто се рееше. Беше много млада — може би на 17. Беше с дънки и светлосиньо потниче, през което прозираха малки стегнати гърди, дългите й къдрави коси се диплеха по раменете.
Тогава се помислих, че е много красива. По-красива от много красиви неща, които съм виждал, може би най-красива от красивите неща, които съм виждал.
Изглеждаше тъжна. Не виждах оттук, но бях сигурен, че очите и са сини и студени като кристал.
С мен ли си човече? — изникна отнякъде гласът на Боби; аз се обърнах, бавно подреждайки думите в главата си.
Като че ли да… — отговорих и седнах до него.
Докато пиех своя чай, погледът ми често клонеше към перваза на прозореца, напрягайки се да го прескочи или поне да проникне през него за да я зърна поне още веднъж.
Когато изпратих Боби, се застоях дълго пред вратата, загледан в парка и празната пейка. Момичето си беше отишло.
През нощта отново ме събуди детския плач, но бързо-бързо се стопи, щом понечих да стана.
На следващия ден, прибирайки се рано от работа, се размотах из кухнята, приготвяйки си шейк от ягоди и сметана. Обичам ягоди и сметана. Обичам тихото жужене на миксера и начина, по който белотата вътре и кървавочервената заря се смесват и сливат в едно.