Не му казах всички подробности.
— Бил сгоден за някоя си Джийн Делано, която преди три седмици заминала на изток и после внезапно изчезнала. Знае много малко за нея, предполага, че й се е случило нещо лошо, и иска да я намерим.
— За кой ли път — подхвърли той и весели огънчета засвяткаха в проницателните му сини очи. — Сега пък Джийн! Доколкото знам, тя е петата за година време, а може и да съм пропуснал една-две, докато бях на Хаваите. Но какво общо имам аз?
— Настоях да ми даде сигурни гаранции. Не смятам, че е откачен, но ми се струва малко безотговорен. Той ми препоръча да се обърна към вас.
— Прав сте, че не е съвсем сериозен. — Аксфорд замислено присви очи и стисна устни. — Мислите ли, че с това момиче наистина се е случило нещо? Или Бърк просто фантазира?
— Не знам. Отначало ми се стори, че си измисля. Но в някои от писмата си тя наистина намеква, че има нещо гнило.
— Тогава трябва да я намерите — отсече Аксфорд. — Едва ли ще му навреди, ако си получи обратно неговата Джийн. Това поне ще ангажира мозъка му за известно време.
— Да разчитам ли на думата ви, че няма да има скандали или нещо подобно около тази история?
— Напълно! Нищо му няма на Бърк. Само дето е поразглезен. Откакто се е родил, все е един такъв кекав, пък и издръжката му е достатъчна за сносен живот, дори му остават пари да издава книжки със стихове и да си купува разни джунджурии. Взима се много на сериозно, нали знаете — поетична натура, но иначе е съвсем нормален.
— Тогава ще поема случая — рекох и станах да си вървя. — Между другото, това момиче имало сметка в „Голдън Гейт Тръст Къмпани“ и ми се ще да разбера повече за нея, по-точно откъде идват парите. Главният счетоводител там, Клемънт, е образец за поверителност, когато му поискат сведения за вложителите. Ако му кажете няколко думи за мен, това ще улесни работата ми.
— С удоволствие.
Той надраска няколко реда на гърба на визитната си картичка и ми я подаде. Обещах да му се обадя, ако ми потрябва пак неговото съдействие, и си тръгнах.
Телефонирах на Пангбърн да му кажа, че зет му е одобрил издирването. Пратих телеграма до клона ни в Балтимор с молба да проверят събраната дотук информация. После отидох на Ашбъри Авеню, където живеело момичето.
Домоуправителката, госпожа Клут, беше огромна дама в черна, шумоляща рокля. Тя знаеше за наемателката си толкова, колкото и Пангбърн, тоест почти нищо. Джийн останала при нея два месеца и половина. Посещавали я от време на време хора, но госпожа Клут можа да опише добре само Пангбърн. На трети този месец девойката освободила квартирата с обяснението, че трябва да замине на изток, и помолила домоуправителката да събира пощата й, докато съобщи новия си адрес. След десет дни госпожа Клут получила от нея картичка с молба да препраща писмата й на Норт Стрикър Стрийт № 215 в Балтимор, щата Мериланд. Не се наложило, защото нямало нищо за Джийн.
Единственото по-значително, което научих, бе, че зелен камион дошъл да прибере двата сандъка багаж на момичето от апартамента. Зелени бяха камионите на една от големите транспортни фирми в града.
Прескочих до нейната диспечерска служба и заварих на смяна едно приятелче. (Ако има малко мозък в главата си, частното ченге гледа да завъди колкото може повече добри познати в транспортни и железопътни компании.) Тръгнах си оттам с номера на пратката и на рампата, откъдето са потеглили двата сандъка.
На рампата за броени минути установих, че са изпратени в Балтимор. С телеграма съобщих номера на колегите там.
Неделята мина, беше се стъмнило и се прибрах у дома.
На другата сутрин, половин час преди да отворят „Голдън Гейт Тръст Къмпани“, бях вече вътре и разговарях с главния счетоводител Клемънт. Както и предполагах, шишкавият чиновник с бели коси ме посрещна с традиционното подозрение. Но щом прочете думите „Моля окажете пълно съдействие на приносителя“, написани на гърба на визитната картичка на Аксфорд, той се превърна в олицетворение на банкерската услужливост.
— При вас има или е имало сметка на името на Джийн Делано — обясних му. — Искам да знам колкото може повече за нея: издавала ли е чекове, за какви суми, но най-вече откъде са постъпвали пари.
Той натисна с късото си розово пръстче едно от перлените бутончета на бюрото и в кабинета безшумно се вмъкна момък със зализана жълтеникава коса. Счетоводителят написа нещо на едно листче и му го подаде. Служителят изчезна и след няколко минути се появи отново с тънка папка, която остави на бюрото на началника.
Клемънт прегледа документите и вдигна очи към мен.