— Осемчленно семейство. Появи се тази сутрин.
— Не може да бъде. Мислех, че името му е Питър.
— Така е, сър, всички бяхме много изненадани.
— Ето един случай на проявена небрежност при даване на име, объркване на пола, нали? Добре, добре, ще трябва да тръгна без котка. Опаковай нещата веднага, моля те.
— Добре, сър.
Роджърс се поколеба, после пристъпи малко по-напред в стаята.
— Извинете, че си го позволявам, но ако бях на ваше място, нямаше да обръщам много внимание на нещо, което господин Роуланд е казал тази сутрин. Снощи той беше на една от онези вечери в града и…
— Не казвай нищо повече. Разбирам — рече Джордж.
— И тъй като има подагра…
— Знам, знам. Вечерта е била доста напрегната за теб, Роджърс, с нас двамата, нали? Но аз реших да се проявя в Роуландс Касъл, люлката на моя исторически род. Тези думи са подходящи за реч, нали? Една телеграма до мен там, или дискретна обява в сутрешните вестници веднага ще ме върне обратно, ако се готви телешко фрикасе. А сега към Ватерло! Както е казал Уелингтън в навечерието на историческата битка.
Този следобед гара Ватерло не изглеждаше много приветлива и не беше в най-добрия си вид. Господин Роуланд откри един влак, който щеше да го отведе там, където отиваше. Не беше луксозен, а съвсем обикновен, от онези, с които никой не умира от желание да пътува. Господин Роуланд си запази едно купе първа класа в предната част. Над столицата колебливо се стелеше мъгла, като ту се спускаше, ту се вдигаше. Перонът беше пуст и само астматичното дихание на локомотива нарушаваше тишината.
А след това събитията изведнъж се развиха с шеметна бързина.
Първо се появи едно момиче. Със силно дръпване отвори вратата и се втурна вътре, изваждайки господин Роуланд от нещо много приличащо на дрямка, като при това възкликна:
— О, скрийте ме! О, моля ви, скрийте ме!
Джордж беше човек главно на делата, който не се замисля за причините и е на принципа „Направи и умри“. В купе на влак има само едно място, където човек може да се скрие — под седалката. За седем секунди момичето беше настанено там и куфарът на Джордж, небрежно изправен, го прикриваше. Тъкмо навреме. На прозореца на купето се появи разярено лице.
— Племенницата ми! Тя е тук. Искам племенницата си.
Джордж, леко задъхан, седеше облегнат в ъгъла, задълбочен в спортната колона на изданието от тринадесет и тридесет на вечерния вестник. Той го остави настрана с жест на човек, когото изваждат от дълбок унес.
— Моля, господине? — попита учтиво.
— Племенницата ми… какво сте направили с нея?
Ръководейки се от правилото, че нападението е най-добрата защита, Джордж се спусна в атака:
— Какво по дяволите искате да кажете? — извика, имитирайки много точно поведението на чичо си.
Човекът замълча за малко, слисан от този внезапен изблик.
Беше дебел, все още малко задъхан, сякаш бе тичал известно време. Косата му беше подстригана en brosse1 и имаше мустаци тип Хохенцолерн. Акцентът му беше определено гърлен и вдървената му поза показваше, че се чувства по-добре в униформа, отколкото без нея. Джордж се отнасяше към чужденците с истинско британско предубеждение и имаше особена антипатия към онези, които приличаха на германци.
— Какво по дяволите искате да кажете, господине? — повтори сърдито той.
— Влезе тук — избоботи другият. — Видях я. Какво сте направили с нея?
Джордж хвърли вестника настрани, провря глава и рамене през прозореца и викна:
— Ето какво било! Шантаж. Но опитвате да го прилагате не на когото трябва. Прочетох всичко за вас тази сутрин в „Дейли Мейл“. Ей стража, стража!
Привлечен от кавгата, въпросният служител забързано се приближи. С авторитет, който по-низшите класи толкова обожават, господин Роуланд каза:
— Стража. Този човек ме нервира. Ако трябва, ще предявя срещу него обвинение за шантаж. Претендира, че тук съм скрил племенницата му. Има цяла банда чужденци, които се занимават с това. Тези неща трябва да се пресекат. Отведете го, моля. Ето визитката ми, ако ви е нужна.
Стражарят премести поглед от единия към другия. Бързо взе решение. Беше се научил да презира чужденците и да уважава, и да се възхищава на добре облечени господа, пътуващи в първа класа.
Постави ръка на рамото на досадника и рече:
— Хайде, стига.
В тази кризисна ситуация познанията на чужденеца по английски му изневериха и той страстно се впусна в изричане на псувни на родния си език.
— Достатъчно. Стойте настрана, ако обичате. Влакът тръгва — каза стражарят.
Размахаха се флагчета и се чуха свирки. Разклащайки се неохотно, влакът потегли от гарата.
Джордж остана на мястото си и наблюдаваше, докато се отдалечиха от перона. После вмъкна вътре глава, вдигна куфара и го постави на багажника.