— Всичко е наред. Може да излезете — каза успокоително той.
Момичето изпълзя и задъхано рече:
— О, как да ви се отблагодаря!
— Няма нищо. За мен беше удоволствие, уверявам ви — отвърна равнодушно Джордж.
Усмихна й се успокоително. На лицето й беше изписано леко учудване. Изглеждаше, като че й липсваше нещо, с което беше свикнала. В този момент се видя в тясното огледало насреща и прочувствено въздъхна.
Дали чистачките почистват всеки ден под седалките в купетата е съмнително. Съдейки по вида й, сигурно не го правеха, а прахта като че ли се чувстваше там подобно на птичка в гнездото си. Джордж нямаше време да види как изглежда момичето, толкова ненадейно беше нейното идване и толкова кратко времето преди тя да се скрие. Със сигурност обаче младата жена, която изчезна под седалката, беше спретната и добре облечена. Сега малката й червена шапчица беше смачкана и изгубила формата си, а лицето й беше набраздено от дълги мръсни ивици.
— О! — възкликна момичето.
Потърси чантата си. Джордж, с тактичността на истински джентълмен, се загледа навън през прозореца и се възхити на глас на лондонските улици на юг от Темза.
— Как да ви се отблагодаря? — повтори момичето.
Приемайки това за знак, че разговорът вече може да бъде подновен, Джордж премести погледа си и отново учтиво отклони темата, но този път със значително повече топлина в гласа си.
Момичето беше наистина красиво! „Никога по-рано — помисли си Джордж, — не съм срещал толкова красиво момиче.“ Любезността в поведението му стана още по-изразена.
— Мисля, че беше наистина чудесно от ваша страна — каза ентусиазирано момичето.
— Нищо особено. Най-лесното нещо на света. За мен беше удоволствие — смънка Джордж.
— Чудесно — повтори тя, наблягайки на думата.
Без съмнение е приятно, когато най-красивото момиче, което си виждал, се взира в очите ти и ти казва колко си чудесен. Джордж изпита възможно най-голямото удоволствие.
После настъпи доста тягостна тишина. Изглежда момичето се досети, че може би от нея се очаква някакво обяснение. Изчерви се малко.
— Неловкото във всичкото това, боя се, е че не мога да обясня — каза нервно тя.
Погледна го с предизвикваща съжаление несигурност.
— Не можете да обясните?
— Не.
— Колко прекрасно! — каза с ентусиазъм господин Роуналд.
— Моля?
— Казах: колко прекрасно. Точно както в онези книги, които те държат буден цяла нощ. В първата глава героинята винаги казва: „Не мога да обясня“. Обяснението е в последната глава и, разбира се, никога няма сериозна причина, поради която тя не е могла да го направи в началото, освен, че това ще развали разказа. Не мога да ви опиша колко съм доволен, че съм замесен в истинска загадка. Не знаех, че има такива неща. Надявам се, че има нещо общо със секретни документи с огромно значение и с Балкан-експрес. Душата си давам за Балкан-експрес.
Момичето го загледа подозрително и втренчено с широко отворените си очи.
— Какво ви кара да споменавате Балкан-експрес? — попита рязко тя.
— Надявам се, че не бях недискретен. Вероятно чичо ви е пътувал с него — побърза да вметне Джордж.
— Чичо ми… — спря за миг и отново продължи: — Чичо ми…
— Точно така. И аз самият имам чичо. Никой не трябва да е отговорен за чичо си. Дребни случки в живота, така гледам аз на това — каза със симпатия Джордж.
Внезапно момичето започна да се смее. Когато пак заговори, Джордж долови лекия чужд акцент в гласа й. Отначало я бе взел за англичанка.
— Колко ободряващ и необикновен човек сте, господин…
— Роуланд. За приятелите си — Джордж.
— Казвам се Елизабет… — смути се тя.
— Харесва ми името Елизабет. Надявам се, че не ви наричат Беси, или по друг подобен ужасен начин? — попита Джордж, за да преодолее моментното й смущение.
Тя поклати глава.
— Е, сега — продължи Джордж, — след като се запознахме, по-добре да се заловим за работа. Ако се изправите, Елизабет, ще изчистя палтото ви на гърба.
Тя стана послушно и Джордж изпълни обещаното.
— Благодаря, господин Роуланд.
— Джордж. За приятелите си — Джордж, не забравяйте. А след като вие влетяхте в хубавото ми купе, мушнахте се под седалката и ме принудихте да говоря лъжи на чичо ви, не можете да откажете да бъдем приятели, нали?
— Благодаря, Джордж.
— Така.
— Сега добре ли изглеждам? — попита Елизабет, опитвайки се да погледне през лявото си рамо.
— Вие изглеждате… О! Изглеждате… изглеждате чудесно — измънка Джордж, след като успя да се овладее.