— Виждате ли, всичко стана толкова неочаквано — обясни момичето.
— Сигурно е било така.
— Той ни видя в таксито и после на гарата аз просто се мушнах тук, знаейки, че е близо зад мен. Между другото накъде отива този влак?
— Към Роуландс Касъл — отговори Джордж.
Момичето изглеждаше объркано.
— Роуландс Касъл?
— Не директно, разбира се. Бавничко и след многобройни спирания. Но тайно се надявам да стигна там преди полунощ. Старата югозападна линия беше много надеждна, бавна, но сигурна, а вярвам, че и Южната железница е със същите добри традиции.
— Не съм сигурна, че искам да отида в Роуландс Касъл — каза колебливо Елизабет.
— Обиждате ме. Мястото е очарователно.
— Бил ли сте някога там?
— Не. Но има много други места, където можете да отидете, ако Роуландс Касъл не ви допада. Например Уокинг, Уейбридж или Уимбълдън. Влакът сигурно ще спре на някое от тях.
— Разбирам. Да, мога да сляза някъде и да взема автомобил обратно до Лондон. Мисля, че това е най-доброто решение — каза момичето.
Още докато говореше, влакът намали скоростта. Господин Роуланд се загледа в нея с умоляващ поглед.
— Ако мога да направя нещо…
— Не наистина. Вече направихте много.
Настъпи тишина, после момичето внезапно я прекъсна:
— Аз… аз бих искала да можех да обясня. Аз…
— За Бога, не правете това! Ще развали всичко. Но все пак няма ли нещо, което бих могъл да направя? Да занеса секретните документи до Виена или нещо подобно? Винаги има секретни документи. Моля ви, дайте ми шанс.
Влакът беше спрял.
Елизабет бързо скочи вън на перона. Обърна се и му заговори през прозореца.
— Сериозно ли? Наистина ли бихте направили нещо за нас… за мен?
— Бих направил всичко за вас, Елизабет.
— Дори ако не мога да обясня защо?
— По дяволите причините!
— Дори ако е опасно?
— Колкото по-опасно, толкова по-добре.
Тя се поколеба за миг, после изглежда реши.
— Наведете се през прозореца. Погледнете надолу по перона, но така, сякаш не се заглеждате специално.
Господин Роуланд положи усилия да се съобрази с тази трудна препоръка.
— Виждате ли мъжа, с малка тъмна брадичка и леко палто, който се качва? Проследете го, вижте какво ще прави и къде ще ходи.
— Това ли е всичко? Аз какво… — попита господин Роуланд.
Тя го прекъсна:
— Ще ви бъдат изпратени допълнителни инструкции. Наблюдавайте го и пазете това. — Тя пъхна малък запечатан пакет в ръката му. — Пазете го с цената на живота си. Това е ключът към всичко.
Влакът потегли. Господин Роуланд остана загледан навън през прозореца, като наблюдаваше високата грациозна фигура на Елизабет, която си проправяше път по перона. В ръката си той стискаше малкия запечатан плик.
Останалата част от пътуването му беше монотонна и безметежна. Влакът беше пътнически. Спираше на всяка керемидка. На всяка гара Джордж подаваше глава от прозореца, за да провери дали не слиза обектът, който следеше. Понякога се разхождаше напред-назад по перона, когато престоят се очертаваше да бъде дълъг, за да се увери, че мъжът все още е тук.
Крайния пункт по направлението на влака беше Портсмут. Тъкмо там слезе чернобрадият пътник.
Той се запъти към малък, второкласен хотел, където си нае стая. Същото направи и господин Роуланд. Двете стаи бяха в един коридор, през две врати една от друга. Това, според Джордж, беше задоволително. Той беше пълен дилетант в изкуството на преследването, но много искаше да се представи добре и да оправдае доверието на Елизабет.
На вечеря настаниха Джордж на маса в близост до тази на брадатия господин, когото следеше. Салонът не беше пълен и повечето от вечерящите Джордж охарактеризира като търговски пътници: тихи, порядъчни мъже, които приемаха храната си с апетит. Само един човек привлече повече вниманието му — дребен мъж, с червеникаво-кестенява коса и мустаци, с дрехи, по които можеше да се предположи, че се занимава с коне. Той също изглежда проявяваше интерес към Джордж и предложи да пийнат и да поиграят билярд след вечеря. Но Джордж току-що беше зърнал чернобрадия да си слага шапката и палтото и учтиво отказа.
Скоро беше вън на улицата, впускайки се отново в трудното изкуство на следенето. То беше дълго и изтощително и в края на краищата изглежда не доведе до нищо. След криволичене по улиците на Портсмут в продължение на четири мили мъжът се върна в хотела. Джордж вървеше плътно по петите му. Обзе го слабо съмнение. Беше ли възможно този човек да е забелязал присъствието му? Както стоеше във фоайето и размишляваше по въпроса, външната врата се отвори и влезе дребният рижав мъж. Очевидно той също беше ходил на разходка.