Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, турил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, снел го от огъня, па седнал настрана да чака другарите си. Тъкмо дошла пладнина, вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни: кожата й била сбръчкана като на костенурка; ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти — като на орел.
„Това не ще да е баба — си помислил ловецът и приготвил топуза. — Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка.“
Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с дигната плесница към него, той извадил топуза и я праснал по челото, та я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, влякъл я, влякъл, докато я довлякъл до една долчинка, и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. Минало малко и те дошли.
— Е, как е, побратиме? — запитали го двамината още отдалеч. — Има ли с какво да ни нахраниш?
— Ще се намери — рекъл им той. — Има и да ядете, има и да остане.
Те влезли в къщурката; гледат: гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.
След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън, та легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, току се помрачило небето към оная страна, дето било долчето с убитата ламя, сякаш паднал тежък облак. Юнакът си понадигнал главата, да види що е, и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото — да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята и я дигнали, та я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а той задебнал след тях. Все по тях, все по тях, минал полето, навлязъл в гората, почнал да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и посели убитата ламя. — Дълго ходили по планината, докато стигнали до гребена; оттам се смъкнали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам, натам: момите ги нямало — сякаш земята се разтворила, та ги погълнала. Той стигнал на онова място, дето ги бил видял в последния миг, и забелязал малка пещера сред буйни дървета, отгоре цяла обрасла с повитица и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв: разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка — право надолу, като кладенец. Погледал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се тъкмели да си легнат. И той хапнал надве-натри, па си легнал.
Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:
— Ние се наговорихме да дирим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.
И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.
— Ето — рекъл им той, — побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега намерете средство да влезем и ние.
— Тя е лесна — казал единият. — Аз ще усуча въже от пясък, а другарят ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного — да види докъде води дупката и какво има долу.
Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се на тоя, дето бил изплел въжето. Вързали го през кръста и почнали да отвиват чекръка с въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.
— Какво има вътре? — запитали го побратимите му. — От що се уплаши?
— Оставете се! — рекъл той, като дошъл на себе си. — Една мрачина вътре — страх да те обземе: нищо се не вижда. Тъкмо почна под мене да свети — като запърхаха ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.
— Тъй ти се е сторило — рекъл тоя с топуза. — Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!
Хвърлили пак жребий; паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той скоро-скоро заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперал: побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва:
— Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, па ме завъртя, па почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, а онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу; добре, че ме извадихте!