По който и начин да го искаха, това трябваше да бъде нещо като ритуал, така че като че ли ставаше на някакво място извън живота ти. И тя ги наблюдаваше, когато изключваха. Това беше интересен момент, когато изключваха, бяха напълно безпомощни, може би само за част от секундата, но беше все едно изобщо ги няма там.
— Еди, ще откача ако ще спя още тук.
Беше я удрял преди и за по-малко, така че тя наведе лице към коленете си и одеалото и зачака.
— Аха, — каза той, — искаш да се върнеш обратно в рибарника? Обратно в Кливлънд?
— Просто ми идва отгоре вече…
— Утре.
— Какво утре?
— Достатъчно скоро ли ти е? Утре през нощта, шибан частен самолет? Право в Ню Йорк? Ще престанеш ли тогава да ми надуваш главата повече?
— Моля те, бейби, — тя се протегна към него, — можем да вземем влака…
Той я плесна по ръката.
— Имаш лайна вместо мозък.
Ако тя продължеше да се оплаква, каквото и да е за жилището им, каквото и да е, което да подразбира, че той не се справя добре, че всичките му велики планове не водят до нищо, той щеше да почне, тя знаеше, че ще почне. Като оня път, когато се беше разпищяла заради буболечките, хлебарките, които наричаха там палметови буболечки, но то беше, защото проклетиите бяха мутанти, поне половината от тях; някой се беше опитал да ги очисти с нещо, което им бърника в ДНК-то, и гледаш как обърканите буболечки измират с прекалено много крака или глави, или без достатъчно, и веднъж беше видяла една, която изглеждаше като че ли е глътнала кламер или нещо подобно, гърбът или черупката или каквото й беше там беше сгърчен по начин, от който й се драйфаше.
— Бейби, — каза тя, опитвайки се да направи гласа си по-мек, — не го правя нарочно, просто това място ме такова…
— Хуки Грийн — каза той, като че ли не я беше чул. — Бях горе в Хуки Грийн и срещнах премествач. Той ме забеляза, разбираш ли? Има човекът око за таланти. — Тя почти усещаше усмивката му в мрака. — Откъм Лондон, Англия. Ловец на таланти. Дошъл в Хуки и направо „Ти, мой човек!“.
— Пич? — При Хуки Грийн беше мястото, за което Еди беше решил в последно време, че ще се действа, трийсет и третия етаж на стъклен небостъргач, повечето от вътрешните стени съборени, за нещо като танцова площадка, само че се беше вдигнал, след като беше видял, че никой не му обръща особено внимание. Мона никога не беше виждала самия Хуки, „ето го тука готиния Хуки“, пенсионирания балетист, който държеше мястото, но то беше екстра за танцуване.
— Ще слушаш ли, да ти го начукам? Пич? Майната ти. Той е човекът, връзката, той е на стълбата и смята да ме издърпа. И знаеш ли какво? Смятам да те взема със себе си.
— Но какво иска той?
— Актриса. Нещо от сорта. И печено момче да я сложи на мястото й и да се грижи тя да си стои там.
— Актриса? Място? Какво място?
Тя го чу да разкопчава ципа на якето си. Нещо тупна на леглото, близо до краката й.
— Два бона.
Господи. Може и да не е шега. Само че ако не е, какво по дяволите е?
— Колко изкара тая нощ, Мона?
— Деветдесет. — Всъщност бяха сто и двайсет, но беше оскубала последния за просрочено време. Обикновено беше твърде уплашена, за да крие от него, но й трябваха пари за маг.
— Задръж ги. Вземи си някакви дрехи. Не като работните, никой не иска ситния ти задник да стърчи навън, поне този път.
— Кога?
— Утре, казах. Можеш да кажеш чао на това място.
Когато го каза, й се прииска да задържи дъх.
Столът отново изскърца.
— Деветдесет, а?
— Аха.
— Разкажи ми.
— Еди, толкова съм уморена…
— Не — каза той.
Но това, което искаше, не беше истината, или каквото и да било близо до нея. Искаше една история, история, която я беше научил да му разказва. Не искаше да чуе за какво говорят те (и повечето от тях си имаха по нещо, което много им се искаше да ти кажат, и обикновено го казваха), или как заобикаляха въпроса с това да ти видят кръвните тестове за работа, или как всеки от тях си правеше все същата шега за това как можели да поставят в ремисия това, от което не можели да се излекуват, или дори какво искаха в леглото.
Еди искаше да слуша за някакъв едър тип, който я третира като че ли тя няма значение. Само че трябваше да бъде внимателна, когато го разказваше, да не опише пича прекалено груб, защото това се предполагаше да струва повече, отколкото тя беше успяла да изкара. Главното беше, че въображаемият пич я беше третирал като някаква машина, която е наел за половин час. Не че наистина нямаше един куп такива, но те обикновено си пръскаха парите по кукли или си го получаваха със стим. Мона се опитваше да хваща тези, които искаха да говорят, които се опитват да ти купят сандвич след това, които можеха да бъдат лоши по свой си начин, но не по начина, който беше нужен на Еди. И другото, което Еди искаше тя да му каже, че нещата не са били както й е приятно, но че тя е открила, че го иска и така, и че го иска здравата.