— Пиеш ли? — попита тя. Ръката й стискаше китката на Кумико.
Кумико поклати глава.
— Моля ви, ръката ме боли.
Хватката на Сали поотслабна, но Кумико биде издърпана през врати от орнаментирано заскрежено стъкло, в шум и топлина, някаква претъпкана механа, облицована с тъмно дърво и износен жълтеникавокафяв велур.
Скоро те се гледаха очи в очи над малка мраморна масичка, на която имаше пепелник „Бас“, халба тъмно пиво, чашата от уиски, която Сали беше изпразнила по пътя от бара насам, и чаша портокалов сок.
Кумико забеляза, че сребристите стъкла се сливат с кожата без никакви белези от шевове.
Сали се протегна за празната чаша, наклони я, без да я вдига от масата, и я изгледа критично.
— Срещала съм веднъж баща ти — каза тя. — Тогава още не беше толкова високо по стълбицата. — Тя остави чашата и вдигна халбата пиво. — Суейн казва, че си половин гайджин. Казва, че майка ти е била датчанка. — Тя изгълта част от пивото. — Не ти личи.
— Тя ги накара да ми променят очите.
— Отива ти.
— Благодаря ви. И очилата ви — добави тя автоматично — са много хубави.
Сали сви рамене.
— Старецът ти пускал ли те е да видиш вече Чиба?
Кумико поклати глава.
— Хитър. На негово място и аз нямаше. — Тя отпи още пиво. Ноктите й, очевидно акрилови, имаха цвета и блясъка на червен бисер. — Разказаха ми за майка ти.
Кумико наведе очи с пламнало лице.
— Не си тук заради нея. Знаеш ли го? Той не те е изпратил при Суейн заради нея. Води се война. В Якудза не е имало сражения по върховете отпреди да се родя, но сега има. — Празната халба звънна на масата. — Не може да те държи там, това е. Ще е прекалено лесно да те докопат. Тип като Суейн е прекалено далече на картата, твърде далече за конкурентите на Янака. Паспортът ти е издаден на различно име, нали? Суейн е в дълг пред Янака. Така че всичко е окей, нали?
Кумико усети да напират горещи сълзи.
— Окей, ама нещо не си окей. — Перлените нокти затропаха по масата. — Тя се е забърсала, и ти не си окей. Усещаш се виновна, нали?
Кумико погледна нагоре в двете огледала.
Портобело беше натъпкан като Шинджуку с туристи. Сали Шиърс, след като настоя Кумико да изпие оранжевия сок, който беше станал топъл и безвкусен, я изведе на претъпканата улица. Теглейки я, здраво хваната на буксир, Сали започна да си пробива път по тротоара, покрай сгъваеми стоманени маси, отрупани с поскъсани кадифени завеси и хиляди неща, направени от сребро и кристал, мед и порцелан. Кумико се загледа, когато Сали я прокара покрай табло с Коронацията и очукани чайници в стил Чърчил.
— Това е гоми — промълви Кумико, докато бяха спрели на кръстовище. Боклук. В Токио износените и безполезни неща се използваха за насипване в океана на нови земи. Сали се ухили с вълча усмивка.
— Това е Англия. Гоми е важен национален ресурс. Гоми и талант. Което търся сега. Талант.
Талантът носеше бутилковозелен кадифен костюм и старателно изпипани ватени подплънки на раменете, и Сали го намери в друга пивница, наречена „Розата и Короната“. Представи го като Въшката. Надали беше по-висок от Кумико, и нещо в гърба или задните му части не беше наред, така че при ходене силно куцаше, и това засилваше общото впечатление за асиметрия. Черната му коса беше обръсната отстрани и отзад и оставена на мазно кече къдрици над челото му.
Сали представи Кумико:
— Моя приятелка от Япония, и си пази ръцете по-далече.
Въшката се усмихна безизразно и ги поведе към една от масите.
— Как е бизнесът, Въшка?
— Екстра — каза той мрачно. — Как е пенсионирането?
Сали седна на облицована скамейка с гръб към стената.
— Ами един вид ту го има, ту го няма.
Кумико я погледна. Гневът се беше изпарил, или пък беше великолепно прикрит. При сядането Кумико плъзна ръка в чантичката си и напипа апаратчето. Колин се появи на скамейката до Сали.
— Радвам се, че се сещаш за мен — каза Въшката, докато си вземаше стол. — Две години вече, бих рекъл. — Той смръщи вежди по посока на Кумико.
— С нея няма проблеми. Познаваш ли Суейн, Въшка?
— Само по репутация, сърдечно благодаря.
Колин изучаваше разговора им със забавно удивление, въртейки глава от страна на страна, като че ли гледа тенисен мач. Кумико трябваше да си напомня, че само тя го вижда.
— Искам да го прочешеш за мен. Не искам той да разбере.
Той я изгледа. След това цялата лява половина на лицето му се изкриви в огромно бавно намигване.
— Добре де. Не искаш много скъпо нещо, нали?
— Добри пари, Въшка. Най-хубавите.