Тя стоеше на вратата и гледаше към празното легло и към деветте кожени ковчега.
Влезе в банята, стъклени тухли и бели плочки мозайка, и заключи вратата зад себе си. Отвори едно чекмедже, след това друго, игнорирайки правилните редове от неотваряни тоалетни принадлежности, патентовани лекарства, козметика. Намери дозатора в третото чекмедже, до блистер дермове. Наведе се близо и се вгледа в сивата пластмаса и японската емблема, без да смее да го докосне. Дозаторът изглеждаше нов, недокоснат. Беше почти сигурна, че не го е купувала, че не го е оставяла там. Извади лекарството от левия си джоб и го разгледа, преобърна го няколко пъти, гледайки как отмерените дози виолетов прах се търкалят в запечатаните си отделения.
Видя сама себе си как оставя пакета на бялата мраморна полица, как поставя дозатора над него, изважда един дерм от блистера и го поставя вътре. Видя червеното проблясване на диод, когато дозаторът беше изтеглил дозата; видя се как изважда дерма, крепейки го като бяла пластмасова дървеница на върха на показалеца си, и влажната му вътрешна повърхност е покрита с миниатюрни капчици DMSO…
Тя се обърна, направи три крачки към тоалетната чиния и пусна неотворения пакет вътре. Той плуваше вътре като миниатюрен сал-играчка, все още напълно сух. Напълно. С трепереща ръка намери неръждаема пиличка за нокти и коленичи на белите плочки. Трябваше да затвори очи, когато хвана пакета, заби върха на пиличката в шева му, и го завъртя. Пиличката тропна на плочките, когато тя натисна бутона за водата, и двете половини на празния пакет изчезнаха. Опря чело в студения емайл, след това се насили да стане, да отиде до мивката и внимателно да измие ръцете си.
Защото искаше, сега наистина знаеше, че иска да близне пръстите си.
По-късно през деня, в сивия следобед, тя намери корозирал пластмасов контейнер в гаража, занесе го в спалнята и започна да сгъва останалите от Боби неща. Те не бяха много: чифт кожени джинси, които той не харесваше, няколко фланелки, които беше захвърлил или забравил и, в най-долното чекмедже на тиковото бюро, киберпространствен дек. Беше Оно-Сендай, само малко повече от играчка, Лежеше сред омотано кълбо черни проводници, евтин набор от стим-троди и мръсна на вид пластмасова туба с електродна паста.
Спомняше си дека, който той беше използвал, и който беше взел със себе си, сив Хосака, заводска поръчка, с клавиши без надписи по тях. Беше жокейски дек; той настояваше да пътува с него, въпреки че създаваше проблеми при проверките по митниците. Защо, чудеше се тя, той е купувал Оно-Сендая? И защо го е изоставил? Беше седнала на ръба на леглото; взе дека от чекмеджето и го постави на скута си.
Преди много време в Аризона баща й я беше предупреждавал да не се включва. Нямаш нужда от това, беше казал той. И тя наистина нямаше, защото сънуваше киберпространството, като че ли лунните линии на мрежата я чакаха зад клепачите й.
Там няма там. Когато учеха децата какво е киберпространството, им обясняваха това. Тя си спомняше лекцията на усмихнат учител в яслите за служители на аркологията, и по екрана се местеха изображения: пилоти с огромни шлемове и тромави на вид ръкавици, и невроелектронно примитивната технология за „виртуален свят“ ги свързва по-ефективно със самолетите им, двойки миниатюрни видеотерминали наливат в тях генерирани от компютър данни, вибротактилната обратна връзка на ръкавиците им осигурява свят на допир до бутони и превключватели… С развитието на технологиите шлемовете се свиваха, видеотерминалите атрофираха…
Тя се наведе и взе набора троди, тръсна го, за да освободи жиците му от оплетеното.
Там няма там.
Тя разтвори еластичната лента и постави тродите до слепоочията си — един от характерните за човечеството жестове, който тя обаче правеше рядко. Натисна копчето за тестване на батерията на Оно-Сендая. Зелено — давай. Докосна копчето за включване и стаята изчезна зад безцветна стена от сензорни смущения. Главата й бе изпълнена от течението на бял шум.
Пръстите й напипаха някакво друго копче, и тя бе изстреляна през стената от смущения в претъпкан безкрай, умишления вакуум на киберпространството, и ярките линии на мрежата се простираха около нея като безкрайна клетка.
— Анджела — каза къщата с тих, но призивен глас, — имам обаждане от Хилтън Суифт…
— Приоритетно нареждане? — Тя ядеше боб и печени филийки в ъгъла на кухнята.
— Не — каза къщата поверително.
— Смени тона си — каза тя с уста, пълна с бобени зърна. — Нещо с оттенък на тревога.