Призракът се събуди от докосването на Кумико, когато започнаха спускането си към Хийтроу. Петдесет и първото поколение биочипове на Маас-Неотек избълва неясна фигура на седалката до нея, момче като от някоя избледняла ловна картина, с кръстосани небрежно крака в кафеникави бричове и ботуши за езда.
— ’Драсти — каза призракът.
Кумико премига и отвори длан. Момчето проблясна и изчезна. Тя погледна към малкото гладко блокче в ръката си и бавно сви пръсти.
— ’Драсти пак — каза той. — Викат ми Колин. На тебе?
Тя го зяпна. Очите му бяха опушено яркозелено, високото му чело бледо и гладко под непослушен тъмен кичур. Тя можеше да различи седалките от другата страна на пътеката през блясъка на зъбите му.
— Ако ти е прекалено мъгливо, можем да дигнем разделителната — каза той ухилено, и в миг беше там, некомфортно ярък и реален, и върховете на реверите на тъмното му палто вибрираха с халюцинаторна яснота.
— Само че смуче батерията — добави той и избледня до предишното си състояние. — Не ти разбрах името. — Отново усмивка.
— Ти не си реален — каза тя наострено.
Той сви рамене.
— Няма нужда да говориш на глас, госпожице. Околните пътници може да те помислят за малко странна, ако разбираш какво имам предвид. Начинът е субвокално. Аз си го разбирам всичкото през кожата… — Той разкръстоса крака и се протегна с ръце, поставени зад тила. — Сложи си колана, госпожице. Аз, разбира се, нямам нужда да се закопчавам, тъй като не съм реален, както ти сама посочи.
Кумико се намръщи и подхвърли апаратчето в скута на призрака. Той изчезна. Тя закопча колана си, хвърли поглед към нещото, поколеба се, след това отново го взе.
— За пръв път в Лондон, а? — попита той, появявайки се в периферията на зрението й. Тя кимна, неочаквано за себе си. — Нищо против да летиш? Не те плаши?
Тя поклати глава, чувствайки се неудобно.
— Да не ти пука — каза призракът. — Ще направя справка. Хийтроу след три минути. Някой да те чака на летището?
— Бизнес-съдружник на баща ми — каза тя на японски.
Призракът се ухили.
— Тогава ще бъдеш в добри ръце, сигурен съм. — Той намигна. — Като ме погледнеш, няма да речеш, че съм лингвист, нали?
Кумико затвори очи и призракът започна да й нашепва нещо за археологията на Хийтроу, за неолитната и желязната ера, керамика и инструменти…
— Мис Янака? Кумико Янака? — Англичанинът стърчеше над нея, гайджинското му туловище беше омотано в слонски гънки тъмна вълна. Малки тъмни очи я гледаха безизразно през очила със стоманена рамка. Носът му като че ли някога беше бил смачкан напълно и никога не беше оправян. Косата му, каквото беше останало от нея, беше обръсната, само малко сива четина беше оставена отзад, и черните му ръкавици с връзки бяха изтъркани и без пръсти.
— Името ми, ако разбирате, — каза той, като че ли това щеше мигновено да я убеди в нещо, — е Петал.
Петал наричаше града Пушека.
Кумико трепереше върху студената червена кожа. Гледаше през стъклото на стария Ягуар как снегът пада и се топи по пътя, който Петал наричаше М4. Късното следобедно небе беше безцветно. Той караше тихо, ефикасно, с присвити устни, като че ли се готвеше да подсвирне. Движението изглеждаше абсурдно рядко за свикналите с Токио очи. Задминаха автоматичен ТИР на Евротранс. От тъпата му муцуна стърчаха сензори и редове фарове. Въпреки скоростта на Ягуара, Кумико имаше усещането, че стои на едно място. Частиците Лондон започваха да се въртят около нея, приближавайки се. Стени от мокра тухла, бетонни арки, черно боядисано ковано желязо, заострено нагоре в копия.
Докато тя гледаше, градът се самоопределяше пред нея. Докато Ягуарът чакаше на пресечките на М4, тя можеше да различи лица през снега, зачервени лица на гайджини над тъмни дрехи, брадички, присвити надолу в шалове, женски токчета, тракащи през сребристи локвички. Редовете магазини и къщи й напомняха пищно детайлираните декорчета, които беше виждала подредени около локомотив-играчка в галерията в Осака на продавач на европейски антики.
Тук никак не приличаше на Токио, където миналото, всичко, което беше останало от него, беше пазено с нервна грижливост. Историята беше се превърнала там в качество, нещо рядко, посочвано от правителството и пазено от закона и корпоративните дарения. Тук тя изглеждаше че е самата същност на нещата, като че ли градът беше едно единно цяло от камък и тухла, неизброими слоеве от послания и значения, ера върху ера, генерирани през столетията под диктата на почти нечетлива вече ДНК на капитали и империя.
— Извинявай, че Суейн не можа да дойде да те посрещне лично — каза мъжът, наречен Петал. Кумико имаше проблеми не толкова с акцента му, колкото от начина, по който той сглобяваше изреченията: тя отначало взе извинението за нареждане. Помисли дали да не се допита до призрака, след това се отказа от идеята.