Дьони Дидро
Монахинята
Отговорът на господин маркиз дьо Кроамар, ако въобще ми изпрати отговор, ще ми даде първите редове на този разказ. Преди да му пиша, аз поисках да разбера кой е и какъв е. Това е светски човек, проявил се блестящо в службата; той е възрастен, бил е женен, има дъщеря и двама сина, които обича, а те от своя страна са много нежни към него. Той е от благородно потекло, образован е, умен, весел, има вкус към изящните изкуства и най-вече индивидуалност. Похвалиха ми неговата чувствителност, почтеност и справедливост; от живия интерес, който прояви към моя случай, и съдейки по всичко, което ми казаха за него, аз прецених, че не съм се изложила, обръщайки се към него. Разбира се, не бива да се очаква, че той ще се реши да промени моята участ, без да знае коя съм, и това именно съображение ме накара да надвия самолюбието и отблъскващото чувство и да пристъпя към написването на тези спомени, в които рисувам част от своите нещастия, без талант и безизкусно, с наивността на едно дете на моите години и с откровеността, присъща на моя характер. Тъй като моят покровител би могъл да поиска или пък на мен би ми хрумнало да ги довърша тогава, когато някои твърде отдалечени събития ще са се заличили от паметта ми, помислих, че краткото изложение, с което те завършват, и дълбокото впечатление, което ще ми остане от тях, докато съм жива, ще бъдат достатъчни, за да ми ги припомнят съвсем точно.
Баща ми беше адвокат. Беше се оженил за майка ми в доста напреднала възраст; тя му бе родила три дъщери. Той беше по-богат, отколкото е необходимо, за да ги настани изгодно и трите. Но за това бе необходимо поне привързаността му да бъде еднакво разпределена, а аз далеч не мога да го похваля в това отношение. Аз положително струвах повече от сестрите си с приятните качества на ума и на фигурата, с характера и умението си, но това сякаш натъжаваше моите родители. Предимствата, които ми бяха дали природата и моята прилежност, се бяха превърнали за мен в източник на печал и за да бъда обичана, галена, да ми се радват и винаги да ми прощават, както правеха с тях, аз от най-ранна възраст пожелах да им приличам. Ако се случеше да кажат на майка ми: „Имате очарователни деца…“, това никога не се отнасяше за мен. Понякога аз наистина бивах отмъстена за тази несправедливост, но похвалите, които получавах, ми струваха толкова скъпо, когато останехме сами, че бих предпочела от страна на другите безразличие или дори ругатни. Колкото по-голямо предпочитание бяха проявили към мен външните хора, толкова повече ми се сърдеха, след като те си отидат. Колко пъти съм плакала, че не съм родена грозна, глупава, тъпа, горделива, с една дума — с всички недостатъци, които нашите родители харесваха у тях! Питала съм се неведнъж откъде идва тази странност у един баща и една майка, и двамата почтени хора, справедливи и набожни. Да ви призная ли, господине? Някои думи, които баща ми бе изтървал в гнева си, защото той беше буен, някои обстоятелства, случили се по различно време, намеци на съседите, приказки на слугите ме караха да подозирам една причина, която би могла в известна степен да ги оправдае. Може би баща ми не беше съвсем сигурен, че съм негова дъщеря, може би аз напомнях на майка си един извършен от нея грях и коравосърдечието на мъжа, комуто се беше доверила твърде много, знам ли? Но дори тези подозрения да са неоснователни, какво рискувам, като ги доверявам на вас? Вие ще изгорите това, което съм написала, а аз ви обещавам да изгоря вашите отговори.
Ние и трите бяхме породени и затова изкласихме едновременно. Явиха се кандидати за женитба. Голямата ми сестра бе ухажвана от един очарователен млад човек. Аз забелязах, че той ми обръща особено внимание и че всъщност тя е само постоянен претекст за неговите упорити посещения. Предусетих колко неприятности можеше да ми навлече неговото внимание и предупредих майка си. Това може би беше единствената постъпка в живота ми, която й достави удоволствие, и ето как аз бях възнаградена. След около четири дни, изобщо твърде скоро след това, ми казаха, че са ми запазили място в един манастир; още на следващия ден бях отведена там. Вкъщи се чувствувах толкова зле, че това събитие не ме натъжи. И тъй аз отидох в „Сент-Мари“ (това бе първият ми манастир) много весела. Междувременно ухажорът на сестра ми, като престанал да ме вижда, ме забравил и се оженил за нея. Той се нарича господин К.; работи като нотариус и живее в Корбей, където семейството им никак не върви. Втората ми сестра бе дадена на някой си г-н Бошон, търговец на копринени платове в Париж, ул. Кенкампоа, и живее добре с него.
След като двете ми сестри бяха настанени, реших, че ще помислят и за мен и че в скоро време ще напусна манастира. Тогава бях на шестнадесет години и половина. На сестрите ми бяха дали големи зестри; очаквах същата съдба и главата ми беше пълна с примамливи проекти, когато един ден ме извикаха в приемната. Беше отец Серафен, изповедникът на майка ми. Той беше и мой изповедник и затова не му беше трудно да ми обясни причината за своето посещение: беше дошъл, за да ме придума да се покалугеря. Протестирах шумно срещу това странно предложение и му заявих направо, че не чувствувам никакво влечение към монашеството.