Беше посред зима. Тя беше седнала в едно кресло пред огъня; лицето й беше строго, погледът — вторачен, чертите неподвижни. Приближих до нея, хвърлих се в краката й и поисках прошка за всички свои грешки.
— Ще я заслужите — каза ми тя — в зависимост от това, което ще ми кажете. Станете; баща ви отсъствува, имате достатъчно време, за да се изкажете. Вие се срещахте с отец Серафен, знаете най-после коя сте и какво можете да очаквате от мен, ако вашето намерение не е да ме наказвате цял живот за една грешка, която изкупих вече прекалено скъпо. Кажете, госпожице, какво искате от мен? Какво решихте?
— Майко — отговорих аз, — зная, нямам нищо и не бива да претендирам за нищо. Далеч съм от желанието да прибавям нови мъки към вашите, каквито и да са те. Може би щях да бъда по-покорна, ако ме бяхте уведомили по-рано за известни обстоятелства, които аз трудно можех да отгатна. Но сега вече знам всичко, знам коя съм и не ми остава нищо, освен да се държа така, както налага моето положение. Вече не ме изненадва разликата, която бе правена между мен и сестрите ми. Признавам, че това е било справедливо и го приемам; но аз продължавам да бъда ваше дете, вие сте ме носили в утробата си и надявам се, няма да го забравите.
— Нека нещастие ме сполети — възкликна тя живо, — ако не ви признавах за свое дете, доколкото зависи от мен!
— Мамо — казах аз, — върнете ми вашата нежност, върнете ми вашето присъствие, върнете ми обичта на човека, който се мисли за мой баща.
— Той е почти толкова сигурен относно вашия произход, колкото вие и аз — каза тя. — Винаги когато ви видя до него, аз чувствувам неговите упреци, той ги отправя към мен чрез своето сурово държание към вас; не очаквайте от него чувствата на един нежен баща. А освен това, трябва ли да го признавам, вие ми напомняте едно предателство, една толкова отвратителна неблагодарност от страна на друг мъж, че не мога да понасям дори мисълта за всичко това; този мъж винаги застава между вас и мен, отблъсква ме, и омразата, която изпитвам към него, се насочва към вас.
— Как! Нима не мога да се надявам, че вие и господин Симонен ще се отнесете към мен като към чужденка, като към непозната, която сте прибрали от човешко чувство?
— Нито той, нито аз можем да сторим това. Дъще моя, не тровете повече живота ми. Ако нямахте сестри, зная какво трябваше да направя, но вие имате две сестри, и двете с големи семейства. Страстта, която ме поддържаше, угасна отдавна; съвестта отново изявява своите права…
— Но човекът, комуто дължа живота си?…
— Него го няма вече; умря, без въобще да си спомни за вас — и това е най-малкото от неговите злодеяния…
При тези думи очите й пламнаха, лицето й се разстрои, по него се разля възмущение; искаше да говори, но не можеше да произнесе нито дума, толкова силно трепереха устните й. Беше седнала; наклони глава над ръцете си, за да скрие от мен своите силни преживявания. Постоя така известно време, след това стана, направи няколко обиколки из стаята, без да продума; мъчеше се да овладее сълзите, които течаха мъчително, и каза:
— Той бе чудовище! Не е негова заслугата, че с мъките, които ми причини, не ви задуши още в моята утроба, но бог ни запази и двете, за да може майката да изкупи своя грях чрез детето… Дъще, вие нямате нищо, вие никога няма да имате нищо. Малкото, което мога да направя за вас, аз го отделям тайно от сестрите ви; ето последиците на една слабост. Надявам се обаче, че няма да има за какво да се упреквам при смъртта си; вашата зестра за манастира аз ще съм събрала благодарение на икономиите, които правя. Аз не злоупотребявам с доверчивостта на съпруга си. Но всеки ден отделям настрани онова, което получавам от време на време от неговата щедрост. Продадох всичките си бижута и той ми разреши да разполагам както искам с получените пари. Обичах да играя на карти, но вече не играя; обичах театрите, лиших се от тях; обичах компаниите, живея оттеглена от света; обичах лукса, отказах се от него. Ако вие станете монахиня, както аз и господин Симонен искаме, вашата зестра ще се дължи на онова, което отнемам всеки ден от себе си.