— Някакъв тип се е спуснал до седемнадесетия етаж на жилищна сграда на Парк авеню, откраднал великденско яйце на Фаберже на стойност един милион долара и изчезнал. Криминалистите от нюйоркската полиция намерили на пода до сейфа мигла. Предполагат, че няма връзка с обира, но искат да я анализираме за всеки случай. Ще отнеме само още няколко секунди. — Погледна Сара. Петната по лъскавото му чело блестяха в лилаво на потрепващата синкава светлина. — А ти? Какво правиш още тук?
— Изпълнявам обещанията си като теб — усмихна се тя. — Ето, готово.
Екранът проблесна в червено и показа пулсиращо съобщение в правоъгълник.
„Достъпът ограничен. За да видите файла, се изисква право за достъп до секретна информация“.
Отдолу имаше име и телефонен номер.
— По дяволите! — изруга Сара.
— Какво стана? — Махони усилено щракаше с мишката, опитваше да се върне на предишната страница. — Какво означава това?
— Трябва да забравиш, че си го видял. — Тонът й беше сериозен, челюстите — стиснати. — Утре се обади на нюйоркската полиция и им кажи, че не си намерил съвпадение. Това никога не се е случвало, разбираш ли?
Той кимна с глуповато изражение. Очите му бяха широко отворени и озадачени. Сара се пресегна през него, взе телефона и набра номера, изписан в долната част на съобщението на екрана.
— Ало? Обажда се доктор Лукас от лабораторията на ФБР в Куонтико. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но от нюйоркската полиция са изпратили проба, взета преди два дни от място на престъпление. Вкарахме я в компютъра и системата ни изключи. Появи се съобщение да ви се обадим. Да, сър… Не, сър, само аз и един новоназначен… Да, сър, казах му каквото трябва. — Погледна студено Махони. — Мисля, че знае какви са последиците… Благодаря, сър. И на вас.
Затвори и сковано се усмихна на стъписания Махони.
— Е, добре дошъл във ФБР.
6.
Вашингтон, окръг Колумбия
19 юли — 08:35
Колата беше нова и миришеше на изкуствена кожа и пластмаса. На верижка на огледалото беше окачено сребърно разпятие — поклащаше се леко и проблясваше.
Дженифър вдигна глава от записките си и смъкна стъклото. Топлият вятър погали лицето й. Автомобилът бавно пълзеше по Конститюшън авеню към Смитсъновия институт — първо покрай паметника на Линкълн, а после покрай черния мемориал на загиналите във войната във Виетнам, където стоеше на пост самотен ветеран: на дръжките на инвалидната му количка бяха прикрепени две американски знаменца като вимпели на дипломатически кортеж. От два огромни автобуса отпред се изсипаха японски туристи — вадеха фотоапаратите си още щом стъпваха на тротоара.
Дженифър несъзнателно приглади левия ревер на сакото на черния си костюм. Винаги се обличаше в черно. Цветът й отиваше и я улесняваше във взимането на решения сутрин. Погледна часовника на таблото и раздразнено поклати глава. Закъсняваше за срещата, а мразеше да закъснява. След пет минути, когато стигна до паметника на Вашингтон, отвори чантата си.
— Ще продължа пеша — каза и даде на шофьора двадесет долара.
Отвори вратата и слезе на улицата. Асфалтът беше омекнал от жегата. Тя мина покрай два черни правителствени автомобила с тъмни стъкла и климатици и се качи на тротоара. На ъгъла на Шестнадесета улица вече се бе настанил продавач на хотдог и стомахът й неспокойно се присви от уханието на пържен лук. Дженифър стисна зъби, задиша през уста и отмина.
Смитсъновият институт е най-големият музеен комплекс на света. Състои се от четиринадесет музея, национален зоопарк и още два музея в Ню Йорк. Експонатите са сто четиридесет и два милиона.
Залата с монетите и медалите на Националната нумизматична колекция се намира на третия етаж на Националния музей за американска история — ниска сграда от бял камък, построена през шестдесетте години на двадесети век в Националния търговски център на пресечката между Четиринадесета улица и Конститюшън авеню. Експонатите са над четиристотин хиляди, но само малка част от тях са изложени за посетители.
След десет минути Дженифър влезе в кабинет с ламперия от тъмно дърво. Краката й потънаха в дебелия зелен мокет. В ъгъла се извисяваше американското знаме. Петдесет и две годишният Майлс Бакстър, уредникът на Националната нумизматична колекция, седеше зад масивно бюро, отрупано с книжа и папки. Зад него имаше два големи прозореца. Бакстър беше с тъмносиньо спортно сако, бяла риза и бежов панталон. Във въздуха се разнасяше ухание на одеколон. Той не стана.