Дженифър вдигна глава и се усмихна. Слънцето се издигаше над наклонения покрив и половината калдъръмен двор беше облян в светлина, а останалата част оставаше в сянка. В сивите плочи бяха пробити прозорци с формата на шлем на средновековен рицар, а онези на партера бяха кръгли и приличаха на сводовете на манастира в съседство. Дженифър влезе в манастира и тръгна покрай ръждясалите издраскани пленени оръдия, като отново заби нос в пътеводителя.
„През 1676, годината на построяването на църквата «Сен Луи», държавният протокол забранявал на войниците да използват същия вход като краля и дворцовата му свита, когато отивали на богослужение. Необикновеното решение било двойна църква с общ олтар в средата, като войниците влизали във вътрешния двор от северната страна, а кралят — от южната под купола“.
Неочаквано иззад една колона изскочи Том. Хвана Дженифър за ръка и я поведе към сенките в отсрещния ляв ъгъл на вътрешния двор.
— Какво става, по дяволите? — изсъска в ухото й.
— Пусни ме. Боли!
Той я блъсна и тя едва успя да запази равновесие, залитна по хлъзгавите каменни плочи.
— Трябваше да се сетя — каза Том и пристъпи към нея. — Арчи имаше право. Всички сте еднакви.
— Какви ги бръщолевиш, по дяволите? — Дженифър беше опряла гръб в танк от Първата световна война, един от постоянните експонати.
— Не ми казвай, че не знаеш…
— Какво да знам?
— Какво прави той тук? — Том посочи с палец зад гърба си.
— Кой?
— Кларк. Британската полиция. Четирима са и чакат да ме приберат. Предала си ме.
— Какво?! — Очите й се разшириха от изумление, после тя заговори тихо и сериозно: — Нямам представа защо са тук. Трябва да ми повярваш. Сигурно е станала някаква грешка.
Той продължи да я гледа гневно.
— Виж какво, ти стой тук, а аз ще отида да намеря Боб. Ще се опитам да разбера какво става. Убедена съм, че е недоразумение. След всичко, което направи за нас, няма за какво да се тревожиш. Повярвай ми.
Дженифър сложи ръка на рамото му и той примирено кимна.
— Давам ти десет минути. Ако не се върнеш дотогава, никога повече няма да ме видиш и чуеш. Обещавам.
— Десет минути. Добре.
Табелки с обяснения на пет езика сочеха пътя към гробницата. Дженифър тръгна натам и се озова в тъмен коридор, излизащ на посипано с чакъл пространство от едната страна на църквата. На пътеката имаше големи метални бариери. На знаците пишеше, че криптата временно е затворена. Дженифър видя, че наоколо няма никого, прескочи бариерата и тръгна към предната част на църквата. Към входа водеха високи стъпала с цвят на пчелен мед.
Тя спря и огледа градините, но не видя никого. Тук-там пръскачките бяха включени и на лъчите на обедното слънце блестяха дъги от капки — извисяваха се на шест-седем метра във въздуха и после се изсипваха върху тревата и храстите.
А после забеляза мъжете, за които й беше казал Том.
Бяха от другата страна на перилата, опасващи градините. Единият седеше на пейка и се преструваше, че чете нещо, вторият крачеше напред-назад, а останалите двама чакаха в кола. Очевидно наблюдаваха входа на църквата. Единият изглеждаше особено развълнуван. Сакото неспокойно се развяваше на тесните му прегърбени рамене. Дженифър се обърна към входа и влезе. Стъклената врата на вестибюла се затвори зад нея и градът изчезна.
Обгърна я мъртвешка тишина. Въздухът беше неподвижен, осветлението беше оскъдно, мраморният под и каменните стени бяха застинали в страхопочитание. Над нея се извисяваше куполът, обагрен в червено, оранжево и синьо. В пътеводителя пишеше, че нарисуваните фигури изобразяват апостолите.
Имаше четири странични параклиса и светлината, процеждаща се там, избледняваше от прозорците им с цветни стъкла — едно зелено, друго синьо, трето жълто и последното оранжево — островчета цветове, които горяха като огньове в ъглите на помещението. В средата на всеки параклис се издигаше самотна колона. На стените бяха монтирани по-малки паметници и мемориални плочи. Дженифър тихо произнесе имената им, докато минаваше покрай тях.
— Фош, Вобан, Бертран, Луати, Дюрок.