— Осъзнай се, Дженифър — грубо отвърна Корбет. — Това е реалният свят и понякога става неприятен. — Гласът му беше груб и безчувствен. — Целта е да постигнем правилния резултат. За всички нас. Време е да отрежем стръвта и ти го знаеш.
— Мразя точно такива тъпотии. Дълбоко грешиш, ако мислиш, че ще седя със скръстени ръце и ще оставя нещата така.
— Чакай… Трябва да обмислиш много внимателно следващия си ход. — В гласа му се долови заплашителност. — Казвам ти го, защото държа на теб. Разтревожихме се, че се сближаваш с Кърк и може да си в опасност. Затова Пайпър изпрати един от нашите хора в Амстердам да ви държи под око. Да ти пази гърба.
Дженифър преглътна. Не смееше да откъсне очи от него.
— Разполагам с клетвени показания, че преди три нощи е проследил двама души от един музей до вашия хотел. Оказа се, че същата нощ в музея е била извършена кражба. Ще е страшно неудобно, ако те разпознае като един от хората, които е видял. Не съм сигурен какво може да стане. — Тонът му изведнъж стана безгрижен. — Убеден съм, че ще те пратят в затвора. Бюрото мрази, когато някой от агентите му премине на другата страна. Не е хубаво за бойния ДУХ.
— Мръсник! — изсъска Дженифър, но знаеше, че той я държи. Щеше да я вмести в сцената на престъплението и с нея щеше да бъде свършено. От пет до седем години на топло. Нямаше да има връщане назад. — Мръсник — повтори тя и долови колебание в гласа си.
— В момента си обидена — утешително добави Корбет, — но след време ще осъзнаеш, че това е най-добрият вариант. Грозно е, но така действа системата. Понякога трябва да съкращаваме процедурата. Няма причина някой да разбере какво се е случило в Амстердам. Ще си остане между мен и теб. Знам, че си имала основания да го направиш. Изиграй правилно картите си и ще направиш кариера в Бюрото. Гарантирам ти го.
Дженифър не отговори и се вторачи в пода. Искаше й се да го удари.
— Защо не се измиеш? — попита той и посочи окървавените й пръсти. — И после ще поговорим по-спокойно.
Тя влезе в стаичката, взе вазата и наля малко вода в лявата си шепа. Остави вазата и потърка пръсти. Водата се разплиска на пода и обагри белия мрамор в червено. Дженифър вдигна глава и погледна статуята. От очите й бликнаха сълзи на ярост и отчаяние.
„Това ли е?“ — запита се тя, докато се взираше в невиждащите горди очи на статуята. Използването и изхвърлянето на хората ли беше тайната на успеха на Корбет? Така ли трябваше да постъпва и тя, ако искаше да успее?
И за какво? Нямаха нищо. Монетите бяха изчезнали. Касий се бе изпарил. Том беше предаден. Можеше ли да направи нещо? Каквото и да кажеше, те пак щяха да изпратят в затвора Том заради кражбата в Амстердам. Беше безсмислено.
Избърса ръце в полата си и се приготви да се обърне и да се изправи пред самодоволната усмивка на Корбет. Изчисти засъхналата кръв под ноктите си и при вида на пръстите й в съзнанието й изплува образът на отрязаната ръка на Ренуик — кърваво парче плът, пуснато безцеремонно в прозрачен найлонов плик за доказателства и после занесено в някоя лаборатория или хранилище. Дясната му ръка.
Мислите й изведнъж се проясниха. Дясната му ръка.
Какво й беше казал Финч след аутопсията на Шорт в Луисвил? Нещо за стар трик в съдебната медицина. Как десняците удрят жертвата си изотзад в дясната страна на главата, защото инак не могат да вложат цялата си сила в замаха. Раната на Корбет беше в дясната страна на главата. Но как би го направил Ренуик, след като му липсваше дясната ръка?
— Боб, ще отида да доведа лекар. — Дженифър се помъчи да говори спокойно и да гледа, без да мига. — После ще приказваме.
Отговор не последва.
Тя се обърна и видя, че Корбет се хвърля върху нея. Беше извадил пистолета си и я удари в челюстта. Дженифър се строполи на пода. От устата й потече кръв.
— Мърдай — изрева той и я ритна в ребрата.
Тя запълзя към вътрешността на стаичката, като криеше лицето си от лъснатите му черни обувки.
— Съжалявам, Дженифър. Говоря сериозно. Не мислех, че ще се стигне до това.
Бръкна в джоба си, извади заглушител и го завинти на дулото на пистолета.
— Кърк е виновен, че ще трябва да те убия. — В гласа му се долови истерична нотка. Той зареди оръжието и освободи предпазителя.
— Какво правиш, Боб? — дрезгаво попита Дженифър, закашля се, преглътна кръвта в устата си. Гърбът й опираше в студения мраморен пиедестал на статуята.