— Министърът дори предложи награда за теб, но си спомних, че не обичаш да работиш за правителството, затова вероятно няма да искаш нищо.
Той се усмихна.
— Само спомените.
— Сбогом, Том.
— Не искаше ли да кажеш довиждане? — измърмори той, докато тя минаваше през изхода.
90.
18:39
— Край на щуротиите, а? — Познатият глас на Арчи прекъсна мислите на Том. — Слава богу!
Том поклати глава и се усмихна недоверчиво.
— Минаваше случайно, нали? — Продължаваше да гледа изхода, през който бе излязла Дженифър.
Арчи се приближи до него и се облегна на ниските стоманени перила. Беше с костюм и вратовръзка. В едната си ръка носеше куфарче, а под мишницата на другата стискаше „Файненшъл Таймс“ — сливаше се напълно с пълчищата бизнесмени в терминала.
— Някой трябва да ти пази гърба. — Отхапа от сандвича, който държеше в дясната си ръка. Жълтата опаковка подхождаше на вратовръзката му от „Фергамо“.
— Последния път, когато ми пази гърба, ме принуди да изпълня поръчката за Касий и едва не ме застреляха — иронично подхвърли Том.
Арчи придоби покрусен вид.
— Късаш ми сърцето, партньоре.
— Какво всъщност правиш тук?
— Уверявам се, че няма да направиш нещо, за което после може да съжаляваш. Например да се качиш на въпросния самолет.
— Толкова ли е лоша тази идея? — замислено попита Том.
— Ами… да! — Арчи шумно сръбна от питието си. — Първо, тя е федерален агент. Ако си крадец, това е лошо. Второ, живее в Америка, далеч от Англия. Трето, твърде е темпераментна за смотаняк като теб.
— Вероятно си прав — засмя се Том и пъхна ръце в джобовете на якето си. На дъното на левия джоб напипа нещо и го извади.
„Ролекс Принс“ от неръждаема стомана, произведен през 1934 година. Онзи, който Дженифър му беше показала на витрината в утрото, когато се запознаха. Сигурно го бе пуснала в джоба му, когато се прегърнаха на раздяла. Може би беше научила този номер от Амин Мадхави в Истанбул.
— Хубав часовник — отбеляза Арчи. — Познавам един човек, който ще те освободи от него, ако искаш да го продадеш.
— Не, благодаря — отвърна Том, следеше с поглед самолета на Дженифър, който се движеше към пистата, и си представяше как кокалчетата на пръстите й побеляват, като се вкопчва в облегалките за ръце в очакване на излитането. — Мисля да го задържа.
Двамата млъкнаха и заслушаха пулса на летището. Крясъци на деца, скърцане на колички, звън на телефони.
Арчи се изкашля и оправи вратовръзката си.
— Всъщност има и друга причина да съм тук.
— Пак се започна. — Том завъртя очи. — Какво си направил?
— Нищо. Но имам страхотна идея. Помисли. Ти и аз. Кърк и Конъли. Съвместен бизнес.
Том въздъхна и тръгна към изхода. Арчи забърза след него.
— Къде отиваш? Твоите умения и моите връзки. Няма да има кой да ни спре.
— Казах ти, Арчи. Край на поръчките.
— Точно това имам предвид. Искам да се заловим с почтен бизнес. Всичко да е порядъчно и прозрачно. Ще купуваме разни неща от едно място и ще ги продаваме на друго. Ще помагаме на хората да си върнат вещите. Ще спечелим състояние. Ще станем богати. Ще сме добрите момчета за разнообразие.
— Арчи — каза Том и сложи ръка на рамото му. — Ако ти си замесен, как ще сме добрите момчета?
Арчи спря и се вцепени като ударен от гръм. На лицето му се изписа наскърбено изражение.
— Обиждаш ме, партньоре. Много ме обиждаш.
Том се засмя.
— Може би чаша бира ще ти помогне да го преодолееш.
— Стига да не е от онази вносна помия.
Епилог
Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.
Близо до Лион, Франция
Две седмици по-късно — 22:07
— Моля, извадете металните предмети от джобовете си. Ключове, монети, мобилни телефони, очила. Сложете ги в кутиите и после минете през детектора. Благодаря.
Шумната върволица се извиваше змиевидно като пред входа на увеселителен парк. Повечето пътници се връщаха от почивка, ако се съдеше по слънчевия загар, подминаваха охраната, спираха пред детектора за метал и рентгена и припряно изпразваха джобовете си.