Дженифър кимна. В паметта й изплуваха отдавна забравени уроци по история. Сривът на Уолстрийт през 1929 година. Последвалата Голяма депресия. Една четвърт от населението без работа, страната в хаос. И в онзи ураган от човешко нещастие, със загубили стойността си акции и облигации и унищожени дългогодишни спестявания, хората се вкопчили в единственото, което вярвали, че има истинска цена. Златото.
— Президентът искал да сложи край на запасяването и да успокои пазара, като регулира банковата система чрез златния федерален резерв — продължи Бакстър, илюстрираше думите си с поредица от все по-оживени жестове. — Изпълнителна заповед 6102 забранява на гражданите да притежават злато и на банките да търгуват с него.
— И това е изпратило в задънена улица монетите като тази, така ли?
— Точно така. Когато Рузвелт издава закона, вече били изсечени 445500 „двойни орела“, съхранявани в Монетния двор във Филаделфия и готови да бъдат пуснати в обращение. И изведнъж се оказало, че няма какво да ги правят.
— Така че?
Бакстър се усмихна.
— Така че трябвало да ги претопят, разбира се. И през 1937 година го направили. Всички до една. — Той зашепна драматично. — Схващаш ли, Дженифър? Официално „двойният орел“ никога не е съществувал.
7.
Кларкънуел, Лондон
19 юли — 14:05
Фасадата на магазина беше черна, прозорците все още не бяха измити от винервайса. На този фон името, съвсем наскоро изписано с големи златни букви в полукръг над вратата, изпъкваше още по-очебийно. Том гордо го прочете: „Кърк Дювал“. Майка му щеше да го хареса. А отдолу, в права линия и с по-малки букви, пишеше: „Антиквариат“.
Пресече улицата — спря по средата, за да изчака колите — и влезе: вратата на магазина се отвори безшумно при допира му. Вътре бяха разхвърляни набързо разтоварени кашони и разковани сандъци. Съдържанието им се подаваше през сламата и стиропора. В един имаше изящен часовник от епохата на Регентството, в друг — мраморен бюст на Цезар или на Александър Велики: Том не беше сигурен, все още не го беше огледал. Масата за карти от палисандрово дърво от времето на Едуард VII беше разопакована. На тъмнозеленото сукно бе поставена ваза от времето на династията Хан, пълна със сухи цветя. Щеше да му отнеме седмици, докато подреди всичко.
Това обаче не го тревожеше. Не и в момента. За пръв път, откакто се помнеше, времето беше на негова страна. Разбира се, неведнъж беше мислил да спре. Или поне се залъгваше с тази идея. В края на краищата от години не се нуждаеше от пари. Но не можеше да спре за повече от седмица-две. Беше като комарджия, неудържимо привличан от играта.
Този път обаче беше различно. Нещата се бяха променили. Той се беше променил. Работата в Ню Йорк му се бе отразила.
Но въпреки това едно име се спотайваше под крехката фасада на нормалното съществуване, което Том се опитваше да води през последните няколко дни. Касий. Не знаеше дали Арчи не го е излъгал, може би беше използвал името на Касий, за да се опита да го принуди да изпълни поръчката. Ако беше така, поемаше голям риск. Но ако наистина Касий беше поръчал кражбата, значи Арчи хвърляше заровете, без да разбира нито правилата, нито играта на Касий. Нито дори какъв е залогът.
Кърк непрекъснато си напомняше, че не отговаря за действията и постъпките на Арчи. Ако Арчи се беше забъркал в тази каша, трябваше сам да си се оправя. Не че Том беше коравосърдечен. Просто такива бяха правилата.
Мина през магазина до две врати в дъното, отвори лявата и излезе на тясната платформа на склада.
Металните стълби вляво се виеха спирално към мръсния под на седем метра надолу. Желязната врата на отсрещната стена се отваряше към улицата зад магазина. Неоновите лампи на тавана тихо бръмчаха. По изцапаните бели стени бяха избили противни капки кондензация.
— Как е? — подвикна Том, докато слизаше. Краката му тропаха по скърцащите метални стъпала.
Младата жена, която се бе навела над лаптопа си, вдигна глава и отметна назад русите си коси.
— Има още малко работа. — Свали си очилата и потърка сините си очи. — Надписът хареса ли ти? — Английският й беше безупречен, само с лек швейцарско-френски акцент.
— Чудесен е, Доминик. Права си. Златото наистина стои по-добре от среброто.
Тя се изчерви и отново си сложи очилата. Беше на двадесет и две и четири години бе работила за баща му в Женева. След погребението се бе съгласила да му помогне да пренесе стоката в Лондон и да продължат бизнеса тук. Кърк се надяваше, че ще се сработят.