— Това ли са последните? — Той кимна към кашоните, струпани на пода на склада.
— Да. Остават още три — тези там.
— Тези ли? — Том се приближи до трите кашона, които му беше посочила.
— Аха. Би ли ми казал номерата отстрани?
— Разбира се. — Той наклони глава, за да прочете цифрите. — Едно три едно две седем едно.
Доминик затрака на компютъра.
Том клекна до следващия кашон и тъкмо да каже номера му, от платформата горе се разнесе носов глас:
— Много работиш, Кърк. Май си обрал Бъкингамския дворец, за да се сдобиеш с всичко това.
— Детектив Кларк — безизразно каза Том, без да си прави труда да вдига глава. — Първият ни клиент.
Кларк запали цигара от фаса си и го хвърли през перилата в краката на Том.
— Детектив сержант Кларк, Кърк. — Дръпна от цигарата и слезе в склада. Странно, но стълбите не издадоха и звук под ленивите му стъпки. — Някои неща се попромениха, докато те нямаше.
— Детектив сержант? Явно здравата са закъсали.
Мускулите на врата на Кларк нервно потрепнаха. Беше висок, макар че увисналите рамене му придаваха вид на по-нисък. Освен това беше обезпокоително слаб. Сивкавата му кожа беше опъната върху заострените скули, устните — свити в постоянно намръщена и недоволна гримаса, а косата — оредяла и сресана напред, за да прикрие оплешивяването. Кокалчетата на китките му стърчаха от почти прозрачната кожа и изглеждаха толкова крехки, че сякаш можеше да се счупят, ако стиснеш ръката му по-силно. Единственият цвят по него бяха разкъсаните капиляри, осеяли лицето му.
— Чух, че си се върнал, Кърк. Изпълзял си от дупката, в която се криеше през последните два месеца. — Воднистите му очи проблясваха. — Та реших да намина. Светско посещение, за да не помислиш, че съм те забравил.
— Ако това може да те утеши, аз определено бях забравил за теб.
Лицето на Кларк се зачерви и Том разбра, че съсредоточава цялата си енергия в усилието да не се ядоса. Детективът кимна към помещението.
— И всичко това сега е твое, така ли?
Том обезпокоено погледна Доминик, но тя се беше вторачила в компютъра, сякаш изобщо не ги чуваше.
— Не е твоя работа, но е така.
— Един господ знае кой жалък нещастник си ограбил — студено се изсмя Кларк и подритна един кашон. Големите му обувки с дебели подметки сякаш бяха прикачени за мършавото му тяло и правеха краката му огромни. — А това? Какво има вътре?
— Губиш си времето, Кларк. — Нарастващото раздразнение на Том си пролича в гласа му. — Преместих бизнеса на баща си от Швейцария и ще отварям магазина. Имам документи за внос в три екземпляра от швейцарските и от британските власти — за всичко.
Полицаят се подсмихна.
— Я ми кажи: пиенето или срамът, че има такъв син, го довърши?
Том стисна зъби и сивите му очи се присвиха.
— Мисля, че е време да си тръгваш. — И направи крачка напред.
— Заплашваш ли ме?
— Не. Искам да си тръгнеш. Веднага.
— Ще си тръгна, когато аз реша. — Кларк предизвикателно вдигна брадичка и скръсти ръце на гърдите си. Сивият му костюм бе лъснал на лактите.
— Доминик — каза Том, без да откъсва очи от детектива. — Би ли се свързала с полицията? Потърси комисар Джарвис. Кажи му, че детектив сержант Кларк отново ме тормози. Влезе незаконно в моята собственост, без да има заповед, и отказва да си тръгне.
Кларк пристъпи напред и Том усети цигарения дим в дъха му.
— Ще направиш грешка, Кърк. Всички правят грешки, дори ти. Много ще се зарадвам на грешката ти.
Хвърли цигарата, качи се по стълбите и излезе.
Доминик озадачено погледна Том и той нервно се прокашля. Знаеше, че този разговор все някога ще се състои, но смяташе да го проведе по своите условия, добре подготвен, а не като сега.
— Съжалявам — започна той, — но нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Знам. — Тя се усмихна и отмести поглед встрани.
— В смисъл? — Том присви очи.
— Баща ти говореше доста, когато се напиеше — отвърна тя след кратко мълчание. — Включително за теб. Картинката ми е ясна. Твоят приятел полицаят просто запълни някои празноти.
Кърк седна на един кашон и потърка тила си.