— Благодаря, сър — с леко разтреперан глас каза Дженифър и стана. Това беше шансът, за който се надяваше и се молеше. — Веднага ще се заловя за работа.
— Добре. Утре сутринта ви искам в Кентъки. Проверете монетите. Ще ви уредя самолет.
— Да, сър. — Тя се обърна, но Корбет я спря.
— Между другото, кой е купил монетата на Фарук? Вероятно ще трябва да разговаряме и с него.
Дженифър бръкна в чантата си и извади бележника си.
— Според моя човек в министерството на финансите няколко души са наддавали на търг за нея. Купил я е някакъв холандец, строителен предприемач. — Погледна Корбет, за да види дали името му е познато. — Дариус ван Симсон.
10.
Квартал Маре, Четвърти район, Париж
19 юли — 18:00
— Vous savez pourquoi on appelé ce quartier le Marais?3
Френският му беше безупречен. Дариус ван Симсон седеше зад голямото махагоново бюро, което заемаше дясната част на кабинета му. Извитите му вежди се извисяваха като сводове на грубовато изсеченото му кокалесто лице. Пясъчнорусата му коса и заострената козя брадичка леко потрепваха от полъха на прегрялата климатична инсталация. Ван Симсон пиеше на малки глътки уиски от тежка кристална чаша.
— Вероятно защото някога тук е имало тресавище.
Мъжът, който седеше срещу него, беше нисък и пълен, с подпухнало червендалесто лице и малки кафяви очи. Костюмът отдавна му бе отеснял и беше измачкан около раменете и на гърба. Олющеният му черен кожен колан не можеше да прикрие факта, че е разкопчал най-горното копче на панталоните си.
— Браво, мосю! — Ван Симсон одобрително удари по бюрото. — Точно така. През единадесети век рицарите тамплиери са го пресушили. Навремето кой би помислил, че през средновековието Маре ще се оформи като център на политическия живот във Франция? И че аристократите ще строят къщите си на тесните улици в квартала, за да са по-близо до краля?
Рейно кимна смутено, не беше сигурен дали трябва да каже нещо. Ван Симсон остави чашата си, стана и отиде в другия край на стаята и Рейно трябваше да се извърне, за да го вижда. Беше облякъл леко сако и сиви памучни панталони. Бялата му риза беше разкопчана на врата. Не носеше чорапи и босите му крака се потяха в кафявите велурени мокасини.
Между четирите големи прозореца имаше картини на Шагал, осветени от поставени в ниши прожектори. Цветовете изпъкваха, сякаш образите се проектираха в пространството.
— Разбира се, с годините повечето от тези чудесни къщи са били разделени на апартаменти, магазини или офиси, или просто са били съборени — продължи Ван Симеон, гледаше към двора долу. — В тази къща например имаше ресторанти, магазини и танцувално студио, преди да купя всичко и да я ремонтирам.
— Мосю Ван Симсон, всичко това е много интересно, но не разбирам каква връзка има с…
— Видяхте ли това? — Ван Симсон се приближи до белия архитектурен макет във витрината в средата на помещението.
Рейно въздъхна, стана и отиде при него.
— Какво е това?
— Нима не го познахте?
Рейно намръщено заразглежда разположението на улиците. Търговски център, паркинг, административни сгради и луксозни апартаменти около малко езеро. Изведнъж присви очи.
— Никога! Казах ви, че никога няма да го позволя!
Ван Симсон се усмихна.
— Нещата се променят, мосю Рейно. Мочурището може да прерасне в кралски дворец и дом на аристократ да западне в порутена къща. Време е парцелът да бъде разработен. Заблуждавате се, ако си мислите, че може да се изпречите на пътя на прогреса.
— Не, вие се заблуждавате с вашите адвокати и счетоводители — развълнувано заяви Рейно. — Няма да има продажба. Никога.
Ван Симсон въздъхна, кимна бавно, бръкна във вътрешния си джоб, извади голяма чекова книжка и я разтвори върху витрината. След това отвъртя капачката на сребърната си писалка и се усмихна.
— Трудно се преговаря с вас, мосю Рейно. Признавам ви го. Но стига с това… — той се замисли за подходящата дума — позиране. Имам разрешение за строеж. Хората ми вече направиха изкопа за първия етап на проекта. Вашият парцел е единственият останал. Колко искате?
— Въпросът не е в цената — възмутено възрази Рейно. — Семейството ми живее на тази земя от шестстотин години. Дедите ми са погребани там, както един ден ще стане и с мен, с моите деца и с техните деца. За нас това не е просто земя, парцел, а наш дом. Нашето наследство. Духът му тече във вените ни. Това не е точка от плана ви, нито бележка под линия в годишния ви доклад. Никога няма да го продадем. Предпочитам да умра, отколкото да видя построена тази… грозотия.