Усмивката на Ван Симсон помръкна. Лицето му се намръщи и някак се съсухри, в тънките отвесни линии на бузите му се изписа гняв. Той отиде до бюрото и отпи още една глътка уиски. Ледът изтрака в кристала.
Неочаквано Ван Симсон се обърна и с всичка сила запокити чашата, покрай главата на Рейно и в стената. Тежкото стъкло се строши в разцъфващи венчелистчета и за миг във въздуха затрептяха стотици миниатюрни дъги.
— Чашата беше една от двете, извадени от първа класа на „Титаник“. Единствените оцелели. Вашето упорство току-що ми струва сто хиляди долара — изсъска Ван Симсон на пребледнелия Рейно. — Вие не означавате нищо за мен. — Той щракна с пръсти. — Определено по-малко от чашата. Предизвикате ли ме, ще разберете какво означава да се изпречите на пътя ми. За последен път ви питам — колко искате?
По стената се стичаха тъмни струйки уиски, образуваха локвички около парчетата от счупената чаша. На фона на светлокафявия килим уискито приличаше на кръв.
11.
Гробище „Хайгейт“, Лондон
20 юли — 15:30
Том вървеше между надгробните плочи. Сутрешната роса беше започнала да се изпарява. Осеяната с пукнатини пътека лъкатушеше надолу по хълма. На някои места асфалтът се беше изтъркал напълно и се виждаше старата калдъръмена настилка. Камъните бяха излъскани от стъпките на поколения опечалени хора.
Някога можеше да изреди по памет имената на повечето надгробни плочи между горната порта и гроба на майка си. Камъните стърчаха като криви зъби от жълто-кафявата почва. Някои се бяха наклонили, други не, но всички се рушаха от вятъра, слънцето и студа. Тук-там от пълните с дъждовна вода вази надничаха изкуствени цветя. В далечината, над бетонния масив на града, се извисяваше скиптърът на Бритиш Телеком.
Масивната плоча от черен мрамор се беше сгушила удобно в тревата, подслонена под увисналите клони на върба и преплетени храсти, които закриваха рушащата се стена на гробището. Написаните със златно букви все още ярко блестяха. Том прокара пръсти по тях — безмълвно проследи името. На днешния ден майка му щеше да навърши шестдесет години.
Ребека Лора Кърк
По баща Дювал
Навремето всички му казваха, че не е виновен, че понякога се случват такива неща. Нещастен случай, потресаваща трагедия. Дори съдебният лекар омаловажи произшествието, приписа го на техническа неизправност и изказа мнението, че майка му е проявила безразсъдство, като позволила на тринадесетгодишно момче да шофира, макар и на кратко разстояние и на обикновено неоживен път. Том почти им повярва.
Но очите на баща му на погребението и гневът, който блесна през сълзите, когато го прегърна, го убеди, че той не мисли така. И че ако майка му му е разрешила да шофира, е било само защото той я е молил и е настоявал. И че все едно я е убил. Когато порасна, Том често се питаше дали, когато го беше прегърнал толкова силно в онзи ден, баща му не се бе опитал да го удуши.
Несъзнателно си играеше с ключодържателя от слонова кост, който баща му му бе подарил няколко седмици, преди да умре. Пое дълбоко дъх. Мирисът на пръст и окосена трева го успокояваше и му напомняше за дългите лениви летни следобеди в градината, преди да се случи всичко това. Преди да бъде оставен на самотата си. И на чувството за вина. Защото след онзи ден баща му никога вече не го прегърна.
— В мрамора се крие истинско богатство — прекъсна мислите му познат отблъскващ глас, който нямаше право да е тук. — Познавам един тип, който може да свърши работата вместо нас. Отделя горния слой и отново ги гравира. Търговците на черно не забелязват разликата.
— Арчи? — Том се обърна рязко. — Как… Защо… Какво правиш тук, по дяволите?
Отдавна се беше питал как изглежда Арчи и се бе опитвал да си представи лицето му по гласа му — изражение, подхождащо на тембъра. С всеки разговор по телефона добавяше по някой щрих към образа — още една бръчка около очите, малка гърбица на носа, по-заострена брадичка. Понякога почти успяваше да си внуши, че го е виждал. Сега обаче за пръв път пред него стоеше действителният Арчи. Въображаемият лик мигновено се разпадна и Том установи, че не може да си спомни нищо от него.