И все още беше единственият, който го наричаше Томас. Не употребяваше умалителни имена. Нито съкратени форми, жаргон, прякори и така нататък. Ироничното, разбира се, беше, че настояваше да се нарича Хари вместо Хенри. Том така и не можа да разбере причината.
— Знаеш ли, реших отново да отворя магазина в Лондон.
— Сериозно? Чудесно. Баща ти щеше да е доволен, че продължаваш бизнеса.
— Правя го за себе си, не заради него — каза Том и предизвикателно вирна брадичка. Ренуик кимна. Настъпи неловко мълчание. — Е, какво правиш тук? Не знаех, че се интересуваш от военноморска история.
— Не, но имам клиент, който колекционира такива вещи. — Ренуик заговорнически наведе глава към Том. — Затова реших да видя какво се предлага. Да следя пазара и така нататък. Обичайната практика.
— Още ли попадаш на много такива предмети?
— Не. — Ренуик поклати глава. — Навремето имаше доста, но напоследък не е същото. Повече ми харесваше, когато пушенето беше разрешено. Цигареният дим придава характерна атмосфера. Може да я видиш, да я помиришеш. Беше наистина вълнуващо, не като сегашните хапки с хайвер.
И пренебрежително махна към сервитьорите. Сребърните подноси блестяха като малки айсберги на студената светлина на полилеите. Между двамата мина мъж — крещеше по телефона си, за да надвика шума.
— Все още живееш в Лондон, така ли? — попита Том. — Мислех, че си отишъл в чужбина.
— Не, тук съм си. Обаче се преместих в ново жилище. Трябва да ми дойдеш на гости.
— Много любезно от твоя страна, но…
— Чакай да помисля. Утре не мога. Вдругиден също. Свободен ли си на двадесет и шести, понеделник?
— Просто…
— Не. Настоявам. В осем часа. Итън Терас седемдесет и четири. Ето визитката ми. И не закъснявай.
— Добре — склони Том. — Благодаря.
— Удоволствието е мое. А сега, ако ме извиниш, видях един човек, който ми дължи услуга.
Ренуик му намигна, разгъна панамената си шапка, сложи си я и изчезна в тълпата. Том тръгна към изхода.
Хари Ренуик. Не можеше да повярва. Все същият след толкова години. Дори облечен в същия смешен костюм.
Том не беше сигурен дали се дължи на факта, че не го е виждал отдавна и че вече има друг поглед върху нещата, но като се замисли, костюмът малко го подразни. Това беше дреболия, но за пръв път му се стори, че Хари нарочно ходи с този стар износен костюм. Преднамереният му дрипав вид изглеждаше фалшив като нови мебели, усърдно обработени така, че да приличат на стари.
Погледна визитката на Ренуик — от дебел картон с цвят на слонова кост със стилни, красиво изписани букви, пусна я в джоба си и поклати глава. Чичо Хари си беше чичо Хари, същият както винаги.
19.
Окръжната морга в Луисвил, Кентъки
23 юли — 12:01
Финч присви очи и заопипва тила на бледата глава на Шорт.
— Какво открихте? — попита Дженифър и пристъпи към масата.
— Меко е. — В гласа на Финч се долови интерес: за пръв път, откакто бе започнал аутопсията.
— Искате да кажете, че има фрактура?
— Така изглежда. В основата на черепа има подвижни кости.
— Това предполага, че е бил нападнат, нали? — възкликна тя.
— Възможно е. Или е изпуснат от санитар. Има само един начин да разберем.
Финч протегна ръка към подноса с инструменти и взе чист скалпел. Натисна силно и направи дълбок разрез от едното до другото ухо, по линията на косата. Тънкото острие остърга черепа като нож неглазиран керамичен съд. Дженифър прехапа устна.
Финч отлепи кожата от главата на Шорт, сякаш белеше портокал, и я преметна върху лицето му.
Решителността на Дженифър най-после беше сломена. Без да пророни дума, тя се обърна и бързо излезе. Финч се усмихна, но не вдигна глава. Взе триона от подноса, включи го и доближи острието до оголения череп на Шорт.
След десет минути Финч дойде при нея. Бялата му престилка беше изпръскана с кръв и частици кости. На маската му висяха парченца хрущял. Той внимателно я свали и я пусна заедно с окървавените си гумени ръкавици в жълтото кошче за отпадъци до вратата.
— Добре ли сте?
— Да. — Дженифър пиеше вода от пластмасова чаша. — Просто не издържах… — Тя кимна към вратата на залата, където лежеше трупът. Ядосваше се на себе си, че бе проявила слабостта, която колегите й мъже винаги изтъкваха като доказателство за негодността на жените в някои аспекти на професията. Щеше да е още по-ядосана, ако беше повърнала. — Извинявайте.