Щом видя жълтото бентли, един от тях забърза към него, като придържаше каската си. Изчака шофьорът да слезе и да отвори вратата и после надникна вътре.
— Господин Ван Симсон. Очаквахме ви утре.
— Следващия път ще си уговоря час — отвърна Ван Симсон и слезе от автомобила. Светлокафявият му панталон беше напъхан в черни ботуши, а на раменете на бялата му риза беше завързан светлосин пуловер. Шофьорът му предложи яркожълта каска, но той отказа. — Къде е Льогран?
— Ръководи полагането на основите в трети сектор. — Мъжът посочи зад рамото си. — Мога да ви заведа.
— Не е необходимо. Връщай се на работа.
Ван Симсон кимна на шофьора си да го последва и тръгна нагоре по склона, стъпваше внимателно по коварните бразди, оставени от гумите на превозните средства — на места бяха дълбоки тридесет-четиридесет сантиметра.
Телефонът му иззвъня.
— Чарлс? — троснато каза Ван Симеон. — Надявам се, че имаш добра новина.
— За жалост не. Раниери е мъртъв от една седмица. Убит. Ченгетата се опитват да потулят случая.
Ван Симсон спря. Шофьорът, който вървеше на два метра след него, също спря и зачака.
— Къде е монетата? — изсъска Ван Симеон.
— Не знам — нервно отвърна Чарлс.
— Как така не знаеш? А апартаментът на свещеника?
Тръгна отново и шофьорът го последва.
— Претърсихме го. Нямаше нищо. Сега ченгетата са там.
— Да те вземат дяволите, Чарлс. Ти си виновен. Действа прекалено бавно. Някой друг се е добрал до него преди теб. — Ван Симсон ритна една буца пръст и тя полетя във въздуха.
— Не мислиш ли, че прекаляваш, Дариус? Нещата с монетата станаха неуправляеми.
— Ако искам съвет от теб, ще те попитам — сряза го Ван Симсон.
Прекъсна връзката, ядосано пъхна телефона в джоба на панталоните си и измърмори:
— Да му се не види.
Двама мъже пред него държаха чертеж. Голямата бетонобъркачка зад тях изливаше бетон в дълбок изкоп.
— Льогран? — изкрещя Ван Симсон, за да надвика тракането на въртящия се барабан на бетонобъркачката.
Единият мъж пусна края на плана и той мигновено се нави, сякаш имаше пружина.
— Мосю Ван Симсон? Очаквах ви…
— Знам, знам — прекъсна го Ван Симсон и махна с ръка. — Движите ли се по график?
— Дори сме напред — гордо отвърна Льогран. — До края на месеца ще завършим първия етап, а до Коледа ще сме готови да издигнем стоманената конструкция.
— А онова другото?
— Погрижил съм се. — Льогран кимна към изкопа.
Ван Симсон тръгна натам. Бетонът се изливаше върху кафявата почва. От ненаситната сива маса се подаваха стоманени прътове. Той застана на ръба, после се наведе, гребна шепа пръст и я разпръсна върху влажния бетон.
— Той каза, че иска да бъде погребан тук, при дедите си.
22.
Министерство на финансите, Вашингтон, окръг Колумбия
25 юли — 08:52
Хората минаваха край тях и стъпките им отекваха в ярко осветения подземен коридор като продължително бавно ръкопляскане. Важни личности със значки, пропуски и папки отиваха или се връщаха от тайни срещи, на които обсъждаха тайни неща с тайни хора.
Дженифър знаеше, че би трябвало да е нервна. В края на краищата, откакто се беше върнала от Кентъки, с Корбет бяха прекарали предишния ден и голяма част от вечерта, подготвяйки се за срещата, и тя вървеше право към огневата линия. Странното беше, че го очакваше с нетърпение. За пръв път, откакто беше започнало разследването, имаха отговори.
— Не забравяй какво ти казах — наруши мълчанието Корбет. — Говориш кратко и по същество и се придържаш към сценария. И без излишен драматизъм.
Говореше бързо и тихо. В гласа му се долавяше леко безпокойство.
— Не се тревожи — усмихна се тя. — Разбрах.
Докато Дженифър беше в Кентъки, Корбет бе изпратил екип във Форт Нокс. Хората му бяха прегледали всеки документ и сантиметър на охранителната система. Все още стъписаният Ригби ги беше пуснал вътре, бе изключил телефона си, бе заключил вратата на кабинета си и ги беше оставил сами. Бяха оползотворили времето си добре — онова, което бяха намерили, беше свързано с разкритията на Дженифър.
— Ще ми позволиш ли?