— Чарлс го прие много зле. Всъщност не можа да го преодолее. Изпрати Томас да живее при роднините на Ребека. Мисля, че за Чарлс беше твърде болезнено да го вижда край себе си.
— Това е ужасно. Да загуби майка си и после да бъде отхвърлен от баща си.
— Да. Той не говори за детството си, но веднъж ми разказа една история, която никога няма да забравя. Един ден, в началното училище, видял как две момчета откраднали чантата на една учителка. Не казал нищо, защото учел там само от два месеца и му било достатъчно трудно като нов ученик в ново училище — не искал да привлича повече внимание върху себе си. Та онези двамата разбрали, че Томас ги е видял, решили да сложат откраднатите пари в шкафчето му и после казали на учителката. Тя отворила шкафчето му пред целия клас и чантата й била там. Никой така и не повярвал, че е невинен, дори баща му, въпреки че скоро онези двамата били заловени да крадат от магазин и полицаите открили цял куп откраднати неща в стаята им. Томас винаги беше виновен в очите на баща си и не съм сигурен дали му го е простил.
— Не съм изненадана — отбеляза Дженифър и повдигна вежди. По ирония на съдбата, след като несправедливо е бил обвинен в кражба, Кърк наистина бе станал крадец.
— Както и да е, всичко това беше много отдавна. Е, да започваме. — Ренуик раздели материалите на две горе-долу равни купчини. — Ти прегледай тази, а аз — другата.
През следващите четиридесет и пет минути двамата четоха, без да разговарят. Тишината се нарушаваше само от скърцането на писалките им, докато си водеха бележки, от няколкото въпроса на Дженифър и от коментарите на Ренуик, за да й обърне внимание на нещо. Той се оказа прав. Пазарът беше малък и на няколко пъти се появяваха едни и същи имена, институции, частни колекционери и експерти. Дженифър водеше сметка и добавяше по един ред към всяко име. Ван Симсон беше споменат дванадесет пъти, двойно повече от най-близкия си конкурент.
Изведнъж спря да пише и попита:
— Какво беше това?
— Кое? — без да вдига глава, попита Ренуик.
— Шум. В градината.
— Най-вероятно котката на съседите унищожава местната популация мишки. — Той се усмихна.
Тя кимна, погледна записките си, но след миг отново се обърна към вратите и каза:
— Не е котка.
— Какво?
— Не е котка. — Стана и отиде до вратите. — Това е нещо по-голямо. И не е едно.
— Сигурна ли си? — Ренуик се изправи. На лицето му се изписа безпокойство.
— Угаси лампите — прошепна тя.
Той се намръщи разтревожено и отиде да щракне ключа. Дженифър подаде глава навън, за да огледа градината, веднага се дръпна и долепи гръб до стената.
— Двама са — прошепна. — Мъже. Идват към къщата.
— Какво искат, по дяволите? — В гласа му се долови страх.
— Не знам. Но не мисля, че трябва да чакаме да разберем. Да се махаме оттук и да повикаме ченгетата.
— А картините ми?
— Застраховани са, нали? — Ренуик кимна. — Зарежи ги. Тези типове изглеждат опасни.
Излязоха на пръсти от кухнята и отидоха до външната врата. Дженифър отключи.
— Не забравяй… — започна, докато отваряше, но така и не довърши.
— Внимавай! — извика Ренуик.
Дженифър инстинктивно вдигна ръце пред лицето си и нечий юмрук я удари по лакътя. Ударът беше мълниеносен: нападателят очевидно беше чакал вратата да се отвори, а другите двама нарочно бяха минали отзад, за да ги принудят да излязат.
Дженифър имаше време само да забележи, че нападателят е нисък и як, защото трябваше да избегне следващия му удар. Кокалчетата на пръстите му се забиха в лакираната врата и той изкрещя от болка. Тя се възползва от възможността, удари го в гърлото и го ритна в слабините. Мъжът изпъшка и падна на колене, мъчеше се да си поеме дъх. Лицето му стана яркочервено.
— Кучка!
Дженифър се обърна и видя, че двамата мъже, които бяха дошли през градината, са влезли в коридора. Единият бе опрял пистолет в главата на Ренуик.
— Мръднеш ли, ще очистим стареца. Ясно ли е?
Ренуик се вторачи в нея. В очите му се четеше ужас. Главата му беше наклонена на една страна, защото мъжът натискаше слепоочието му с дулото на оръжието си.
— Добре. — Тя вдигна ръце. — Вземете каквото искате.
Мъжът вдясно пристъпи напред. Устните му бяха тънки и посинели. На дясното ухо имаше три обици, носът му бе крив като на боксьор.