— Защо ще правят такова нещо? — попита Дженифър с недоумение… макар че дори кратките й впечатления от срещата с Джон Пайпър придаваха достоверност на историята на Том, колкото и да не му вярваше.
— Защото бяха осъзнали, че ако за „Кентавър“ се разчуе, всички ще се издънят. Според мен ни накараха да извършим удара само за да видят доколко могат да ни контролират. Може би дори са планирали да го използват като изнудване, за да са сигурни, че всичко ще остане потулено. Не знам какво е станало с другите, но когато разбра, че няма да им играя по свирката, Пайпър взе мерки. Така постъпват.
— Така искаш да мисля, че постъпват — троснато отвърна тя.
— Те не играят по обичайните правила. Настъпиш ли ги по мазола, отвръщат ожесточено.
— Какво се случи в Париж?
Кърк се усмихна.
— Сключих сделка с французите.
— Каква сделка?
— Върнах им нещо, което бяха изгубили, и те ми помогнаха да изчезна.
Дженифър го погледна.
— И после стана крадец?
— А какво да направя? Мислиш ли, че можех да се задържа на някаква работа от девет до пет? Да седя затворен в кабинет? Да прелиствам документи? — Том се усмихна. — Не бих избрал такъв живот. Агенцията ме остави да се нося по течението. Загубих всичко, което имах, и накрая нямах избор.
— Но ти доставяше удоволствие, нали? — обвиняващо попита тя.
— Защо не? Бях добър в кражбите. За това ме бяха обучили. Да, доставяше ми удоволствие. И все още е така. Планирането, извършването на удара и бягството. След известно време се пристрастяваш към адреналина. Отдавна престанах да се нуждая от пари.
— Какво те накара да решиш да се откажеш? — недоверчиво попита Дженифър.
Той поклати глава.
— Не беше само едно. Може би смъртта на баща ми. Просто понякога нещо щраква в съзнанието ти и разбираш, че е настъпил моментът.
По слънчевите му очила пробягваха отраженията на белите знаци, нарисувани на шосето, за да показват на какво разстояние е безопасно да се движат колите една зад друга.
36.
13:37
Стигнаха до мръсните покрайнини на Париж — високи блокове и ниски складове свързваха земята с небето в сивкава омара от стомана и бетон. Блясъкът на новия футболен стадион в Сен Дьони беше неочаквано разнообразие в тъмния градски смог.
— Какво знаеш за Дариус ван Симсон?
— Само онова, което Хари ни каза снощи — отвърна Том. — Купил е монета „двоен орел“, появила се на търг. Името обаче ми е познато. Мисля, че някъде съм чел за него.
— Вероятно. — Дженифър кимна. — Той е в списъка на „Форчън“ за най-богатите петстотин хора всяка година. Смята се, че този път ще е в петдесетката.
— Защо искаш да се срещнем с него?
— Допреди няколко седмици беше известно, че има само три монети „двоен орел“ — тази на Ван Симсон и две в Смитсъновия музей. С кражбата на петте тайно съхранявани монети във Форт Нокс стават осем. Ван Симсон все още не би трябвало да знае това. Искам да видя как ще реагира, когато му кажа, че монетата му може би не е толкова уникална, колкото си мисли.
— Смяташ, че може да е замесен?
— Достатъчно е богат, за да финансира кражбата. И е крупен играч на пазара на монети, както и един от най-големите клиенти на Хари. Да, мисля, че е възможно да знае какво става.
— Как е забогатял?
— От покупко-продажба на недвижими имоти — административни сгради, търговски центрове, жилищни комплекси, такива неща. Изглежда, има дарбата да купува евтино и после по чудо да премества пътя или да получава разрешение да издига още три етажа.
— Значи е умен.
— Да, умен. И ако може да се вярва на историите, които разказват за него, брутален. — Дженифър погледна в огледалото, докато плавно преминаваше в другото платно, за да изпревари поредния камион. Том се хвана за дръжката над главата си.
— Какви истории?
— Говори се, че постигнал първия си успех, когато купил старчески дом и принудил обитателите да напуснат, за да го затвори и да построи нещо друго. Те отказали и Ван Симсон го запалил. Загинали тринадесет души. Разбира се, нямало следа, която да води към него, и той постигнал, каквото искал.
— Това е проблемът с хората като теб. Винаги мислите най-лошото за всеки. Имаш ли представа колко е лесно да се пуснат слухове?