— Да — изненадано отвърна Том.
— Лицето ви ми се стори познато. Бях голям почитател на баща ви, всъщност редовен клиент. — Ван Симсон посочи с другата си ръка четирите картини на Шагал, окачени между прозорците. — Той ги избра.
— Нима? — Том хвърли на Дженифър многозначителен поглед. Щом баща му, този бастион на пуританските мисли и дела, бе имал вземане-даване с Ван Симсон, значи предприемачът не можеше да е толкова лош, колкото Дженифър го бе описала. — Фантастична колекция.
— Много се радвам, че са мои — усмихна се Ван Симсон. — О, извинете: моите съболезнования. — Думите му прозвучаха искрено и Том оцени това.
— Благодаря.
— Да седнем. — Ван Симсон ги поведе покрай големия бял архитектурен макет в средата на стаята към двете канапета в отсрещната страна и се обърна към Дженифър. — Едно питие? Не? А за вас, господин Кърк?
— Водка с тоник, ако обичате — отвърна Том и се отпусна на канапето.
— И аз ще пия същото — рече Ван Симсон и се залови да приготвя напитките. После подаде едната чаша на Том и се настани срещу тях. — Наздраве.
Докато вдигаше чашата си, левият му ръкав леко се смъкна и Том забеляза черния циферблат и розово-златната рамка на часовника му. Позна го веднага. Един от малкото произведени „Турбийон дьо ла Мерите“ на „Ланге унд Зоне“, шедьовър на германската майсторска изработка с цена сто и петдесет хиляди долара, рядък и скъп.
— Хубав часовник — отбеляза Том и с уважение вдигна чаша към домакина.
— Благодаря — искрено зарадван отвърна Ван Симсон. — Повечето хора не го забелязват, но винаги ми е приятно, когато някой го види и оцени.
Погледна с обич часовника, нагласи го на китката си, после се обърна към Дженифър.
— Посланик Крос ми се обади вчера и настоя да се срещна с вас. Спомена, че искате да ми зададете няколко въпроса. — По устните му пробяга усмивка, сякаш мисълта да искат нещо от него беше забавна новина. — Е, с какво мога да ви помогна?
— Въпросът е… деликатен — започна Дженифър. Том я наблюдаваше внимателно: беше му интересно как ще се справи с положението. — Преди две седмици френската полиция е намерила една монета тук, в Париж.
— Продължавайте.
— „Двоен орел“ от 1933 година.
Ван Симсон се изсмя.
— Трябва да е фалшива. Доколкото ми е известно, има само три монети „двоен орел“. Със сигурност не е моята и много се съмнявам дали Майлс Бакстър е изпуснал някоя от своите от ноктите си.
— Не, господин Бакстър е бдителен както винаги. — Дженифър се усмихна. — Не смятаме обаче, че е фалшива. Анализът показа почти пълно съвпадение с двете монети в Смитсъновия музей.
— Може ли да я видя? — попита Ван Симсон и остави чашата си на масата между тях. Стъклото беше дебело, а основата наподобяваше накъсани гумени остатъци от състезателен волан — доказателство за спомоществователството на Ван Симсон за екип от Формула Едно.
— За жалост не може. Не е у мен — отвърна Дженифър и Том се усмихна: не й се налагаше да лъже поне за това.
— Откъде мислите, че се е появила? — попита Ван Симсон и скръсти ръце на гърдите си.
— На този етап все още не сме сигурни.
— Тогава съжалявам, но не виждам как мога да ви помогна — рече той и прокара пръсти през козята си брадичка. — Щом не можете да ми покажете монетата, как бих могъл да кажа мнението си за нея? Затова сте дошли, нали?
— Отчасти. Но освен това ни се струва, че монетата, която е у нас, може да е вашата. Това би обяснило откъде е и съвпадението с монетите в Смитсъновия музей.
Ван Симсон се изсмя.
— Съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но охранителната ми система е непроницаема. Няма начин моята монета да е у вас.
И хвърли бърз поглед към Том. Вероятно знаеше за него повече, отколкото казваше.
— Кога за последен път видяхте монетата? — настоя Дженифър.
— Преди четири или шест месеца.
— Толкова отдавна?
Ван Симсон се усмихна.
— Някои хора обичат постоянно да гледат, да докосват и да си играят с предметите, които колекционират, но аз не изпитвам непреодолимо желание да посещавам сбирката си отново и отново. Достатъчно ми е да знам, че я притежавам. Единствено аз и никой друг.
— Тогава може ли да предложа нещо? — попита Дженифър.
— Разбира се.